"...Аз бях принуден да се изолирам, да живея самотен живота си"

"О, вие, хора, които мислите или казвате, че съм злобен, твърдоглав или мизантроп, колко сте несправедливи към мен. Вие не знаете скритата причина, която ме принуждава да изглеждам такъв във вашите очи. Още от дете сърцето и душата ми са изпълнени с нежното чувство на добротата и винаги съм бил склонен да постигам велики неща. Но помислете само: вече шест години страдам от неизлечимо заболяване, като състоянието ми се влошава поради невежи лекари.

Мамен от година на година с надежди за подобрение, най-накрая бях принуден да се изправя лице в лице срещу перспективата за продължително заболяване (чието излекуване ще продължи години или може би ще се окаже невъзможно). Въпреки, че по рождение имам пламенен, буен темперамент, склонен дори към светски забавления, аз бях принуден да се изолирам, да живея самотен живота си. Ако на моменти се опитвах да забравя всичко това, о, колко сурово бях възвръщан към печалната действителност!

И все пак ми беше невъзможно да кажа на хората: „Говорете високо, викайте, защото аз съм глух”. Ох, как бих могъл да призная, че съм поразен в онова сетиво, което би трябвало при мен да бъде по-съвършено, отколкото при другите, сетиво, което някога притежавах в най-високо съвършенство, съвършенство, каквото малцина от моята професия притежават или някога са притежавали. О, не мога да го сторя.

Ето защо простете ми, когато виждате, че се оттеглям тогава, когато бих се присъединил към вас с удоволствие. Моето нещастие е двойно по-мъчително за мен, защото съм обречен на неразбиране; за мен не съществува спокойствие в обществото, изискани разговори, взаимна размяна на идеи. Трябва да живея сам, като изгнаник, и мога да общувам с хора само в крайно необходими случаи. А когато съм сред тях, ме обхваща хладен ужас и се страхувам, че ще бъда изложен на опасността състоянието ми да бъде разкрито.

Така беше през последните шест месеца, които прекарах на село. Като ми нареди да щадя слуха си, доколкото е възможно, моят интелигентен лекар почти възприе сегашното ми душевно състояние, въпреки че понякога аз отивам против това, като се поддавам на желанието за общуване. Но какво е моето унижение, когато някой стоящ до мен чува флейта в далечината, а аз не чувам нищо, или някой слуша песента на овчаря и отново аз не долавям нищо.

Подобни случаи ме водят до отчаяние. Още малко и аз щях да сложа край на живота си – единствено моето изкуство ме възпря. Ах, струваше ми се невъзможно да напусна света, преди да сам дал всичко онова, което чувствам в себе си. Само така издържам на това жалко съществуване – наистина жалко за едно толкова чувствително същество, което една внезапна промяна може да хвърли от най-доброто в най-лошото състояние. Казват, че сега трябва да бъда ръководен от търпението, и аз се подчинявам.



Надявам се, че моята решителност ще се запази непоколебима дотогава, докато неумолимата парка благоволи да прекъсне нишката на живота ми. Може би ще се излекувам, може би не – готов съм за всичко. Принуден съм да стана философ още на двадесет и осем години. О, това не е лесно, а за артиста е много по-трудно, отколкото за всеки друг.

Господи, ти виждаш до дъното на душата ми, ти знаеш, че тя таи любов към човечеството и желание да бъда добър. О, приятели хора, ако някога прочетете това, знайте, че не сте били справедливи към мен, но нека нещастният се утеши, като вижда събрата по нещастие, който въпреки всички недостатъци на Природата е направил всичко по силите си, за да бъде приет между достойните творци и хора.

Вие, моите братя Карл и веднага след смъртта ми, ако д-р Шмид е още жив, помолете го от мое име да ви опише моето заболяване и добавете този писмен документ към неговото обяснение за болестта ми, така че поне след смъртта ми хората да се помирят с мен.

Същевременно обявявам вас двамата за наследници на моето малко състояние (ако то може да се нарече така). Поделете го честно, бъдете търпеливи един спрямо друг и си помагайте. Каквито и прегрешения да имате спрямо мен, вие знаете, че отдавна съм простил.

На теб, братко Карл, отправям специални благодарности за проявената напоследък преданост към мен. Бих желал вашият живот да бъде по-хубав от моя. Научете децата си да ценят добродетелта; само тя, а не парите, може да ги направи щастливи. Говоря от опит. Само тя ме крепеше в моменти на страдание. На нея и на моето изкуство дължа това, че не сложих край на живота си със самоубийство. Сбогом и се обичайте.

Благодаря на всички мои приятели, особено на принц Лихновски и на професор Шмид. Бих искал инструментите от принц Л. да бъдат запазени при един от вас, но без да стават причина за раздор помежду ви и ако могат да ви бъдат от полза, продайте ги. Колко съм щастлив, че и след смъртта си ще ви бъда полезен. Така да бъде.

С радост очаквам смъртта. Ако дойде преди да съм имал възможност да развия всичките си творчески способности, тя пак ще настъпи прекалено рано и въпреки моята сурова съдба бих желал да дойде по-късно. Но и тогава ще бъда щастлив, защото нали тя ще ме избави от безкрайните страдания? Ела, когато пожелаеш – аз ще те посрещна храбро.

Сбогом и не ме забравяйте напълно, когато умра; заслужавам това, защото и аз мислех често за вас и как да ви направя щастливи – нека бъде така."

„Хайлигенщатско завещание” на Лудвиг ван Бетовен
Heiligenstädter Testament
6 октомври 1802 г.