Нерешителността е по-гибелна от грешката

Да си решителен или не донякъде е въпрос на характер, на програмиране, така да се каже. Един умува дълго даже преди да избере кой вид кисело мляко да си купи в супермаркета. Друг решава и действа, право напред, независимо колко е съдбоносна ситуацията. И ако първият е убеден, че доброто оглеждане на нещата отвсякъде го предпазват от грешки, то вторият смята, че делата винаги са най-продуктивния избор.

Разбира се, всяка крайност, е неуместна, а и има важни решения, които задължително изискват добър предварителен разбор. Но така или иначе, колкото и да сме претегляли и преценявали, винаги идва крайният момент, при който казваш вечното: „To be or not to be…“ Да или не, минаваме ли Рубикон или ще си стоим до безкрайност от тази страна на реката.


Прекалената нерешителност е проклятие и това го знае всеки, който е неин пленник. И тя е по-типична женска черта, трябва неохотно да признаем. Всяко действие е риск. Риск от грешка, от неприятност, от последствие. Но идва момент, когато всичко останало е по-непроизводително или направо унищожително.


Нерешителността е по-гибелна от грешката, защото:

При нея също се хаби много енергия – предимно психична, има безсънни нощи и терзания, но нищо не произхожда от всичко това.

Нерешителността създава чувство на нестабилност. Разкраченото положение между или-или лишава от вътрешен покой.

Тя е страх да поемеш отговорност. Оставаш всичко на другите хора или на външни обстоятелства. Но дали така не губиш?

Обрича на бездействие, а следователно и лишава от възможността да видиш някакви резултати. А бездействието е равно на нула. То може да създаде измамна сигурност. Не правиш нищо, нищо не случва или променя, положението остава такова, каквото е. И да не е достатъчно добро, поне е познатото.

Нормално е да имаме периоди на нерешителност, но те трябва да са ограничени във времето и най-вече да са плодоносни – т.е. да се състоят в претегляне на за и против, полза и загуба и да се стига до решение, а от него да произтича действие. Всичко останало е гибелно, защото и без нашите действия светът и обстоятелствата се променят. Ние оставаме пасивни наблюдатели или само рефлектори на случващото се. Тогава само ние по принуждение трябва да се съобразяваме с останалия свят, никога той с нас.

По-добре грешка, отколкото нерешителност безкрай, защото и да сбъркаш си има предимства. Първо – все пак рядко е гарантирано, макар че има и такива грешки. Тогава е най-добре решението ни да е категорично отрицателно. Правилото е: не повтаряй точно същата грешка – друга може, но не една и съща. Иначе значи нищо не си научил, не си помръднал и на йота.

А ако е важна не целта, а пътят, той е поредица от грешни и правилни постъпки и действия. През това време ние се променяме, развиваме се, обогатяваме се. Да си тотално нерешителен, означава да не вървиш по този път, а да стоиш на едно място. Кое е по-добре – ако си в пустинята да се движиш с надеждата и вероятността да стигнеш до керван, до оазис или да останеш неподвижен и да погинеш?