"Никой не иска да играе с мен"

От съвсем малки учим децата си, че социализацията е добра за тях. Да търсят приятели, да се запознават с нови другарчета на площадката, да споделят играчки, да решават конфликти - репетиция за бъдещия им живот в социума. Рядко обаче предлагаме алтернативи и решения, когато има криза в общуването - детето няма приятели (понякога не смее да ни признае), не желае да се сприятелява или бива изключено от мини социума - детската площадка, градината.

Както внушаваме на детето, че е добре да е сред приятели и да бъде общително, трябва да му внушаваме, че е напълно наред, ако не желае. Децата трябва да свикват с негативните емоции, да ги приемат и да умеят да са сами, да скучаят. Това е много важно за самочувствието му, когато настъпят тези кризи. Защото те рано или късно ще дойдат. И колото по-рано, толкова по-добре. Защото в училището няма да сме до тях да ги утешаваме, нали? Но ако такова нещо се случи преди училищната възраст - всичко е в нашите ръце.

Напълно е нормално детето да е по-интровертно, да има флегматичен темперамент, да не желае да е център на внимание - приемете го и действайте според това, а не според своите представи как трябва да бъде.

Напълно е нормално детето да изпитва гняв към децата, които го отхвърлят, да е натъжено, да му се плаче и да се самосъжалява. Дайте му право да изпитва тези чувства и заедно ги преодолейте, за да изработите механизъм как да се справя само.

Напълно е нормално също вас да ви дразни това, че детето ви е отхвърляно. Това е част от родителското его, което всеки притежава, и е много удачен момент и вие да си помислите защо се чувствате така. Дали не го свързвате с вашето детство.

Когато сте приели (а в последния случай - и отработили) тези нормални чувства, ще ви обземе спокойствие, гарантирам, и ролята на родител ще дойде естествено. Вие сте тези, които ще помогнат на детето да се справи, ще му предложите утеха, алтернативи, ще канализирате емоцията му. Тоеа е част от родителството и може да се справите.


Какво да правим, когато детето е отхвърлено от другите деца:

Утешете дете с прегръдка. Няма значение къде се намирате. Седнете, клекнете, ако трябва, на тротоара до него, и го прегърнете. Децата затова го споделят - за да се почувстват сигурни и обичани. Ако не получат очакваната реакция, просто ще спрат да ви споделят и това ще стане модел.

Приемете ситуацията с цялата сериозност на света, без да преувеличавате и драматизирате. Изслушайте внимателно и задайте въпроси, за да е ясна цялата картинка. Без това да проличава съмнение в думите, без да отсъждате кой крив, кой прав. Опитвате се да разберете какво е станало.

Размишлявайте заедно защо се е стигнало до отхвърляне - кой какво е казал/направил, другият защо така е отговорил/реагирал. Помогнете на детето да проследи логиката на събитията. Например: Непознати деца играят на нещо заедно, вашето дете се е приближило и е предложило друга игра. Те не се съгласяват и продължават без повече да му обръщат внимание. Често децата реагират агресивно и може да ударят някое от другите деца или да се опитат да провалят играта им.

Предложете алтернатива за този или евентуален сходен случай - нормално е децата да отхвърлят непознато дете в хода на течаща игра. Вариант за вашето би било да попита на какво играят и дали може и то да се присъедини. Ако го включат и играта им омръзне, може тогава то да предложи своята идея. Ако не го включат, да се отдалечи и да предложи на други деца своята игра, може да намери своя банда за игра. А може да се занимава с нещо свое, дайте тук идеи, за да не блокира, като приеме за нормално, че тези деца в момента на тази площадка не искат да играят с него, но това не са всички деца и това не е винаги, когато детето е на площадката.

Емпатията е ключово умение и благодарение на нея детето опознава и своите емоции. Като помагаме на детето да види от чуждата гледна точка, ние не му предлагаме да се примирява, да се насилва да е такова, каквото не е, само и само да се хареса, но да разбира защо нещо се случва така или иначе. Както възрастните, така и децата често реагират негативно, агресивно, отхвърлящо заради свои си страхове и травми. Те нямат нищо общо с нас и не бива да ги приемаме лично.

Неутрализирайте самосъжалението, което често се появява в такива моменти. Децата често казват: "Никой не иска да играе с мен, защото съм тъп, скучен. Другите са по-интересни, моите игри са тъпи. Аз съм грозна/нямам хубави играчки". Говорете на детето, че понякога това няма нищо общо с него самото, че то има свои достойнства, че то е интересно и има какво да предложи като идеи за игра. Дайте му примери за успешни заигравания на площадката или в градината, когато е било похвалено. Една провалена игра не бива да води до кардинални изводи и без да се напомпва излишно самочувствието му, както и без да се влиза в самосъжалителния му тон, може да бъде убедено в това.

Ако става дума за целенасочено изолиране от определена групичка и особено ако това става под надзор на учител, наложително е да поговорите с него и да се потърси диалог с родителите на тези деца. Тормозът рядко започва толкова рано, но се случва група деца да нарочат друго и да се държат наистина зле с него. Това никога не бива да остава без реакция от наша страна.

Какво не бива да правим:

Да омаловажаваме ситуацията, особено пък ако се повтаря. Понякога преувеличават, понякога търсят просто внимание, понякога откровено лъжат, понякога отказват да търсят грешката в себе си, но това е съвсем нормално и с времето се учим да разпознаваме кога са искрени и кога - не. Във всеки случай, когато детето е видимо разстроено, трябва да го утешим и следвайки горните идеи, можем да открием истинската причина. Но в никакъв случай, ако детето каже "Никой не иска да играе с мен, нямам приятели", не можем да подминем.

Да реагираме гневно и твърде емоционално. Нито да се ядосваме на своето дете, нито на другите, нито да обвиняваме или да нападаме. Нито да изискваме то да се върне в неудобната ситуация от някакъв криворазбран стремеж да му дадем житейски урок. Разумно и чрез говорене, отдалечаване, ако трябва, от ситуацията, но спокойно и разумно трябва да е всичко.

Да се разправяме с децата и да им търсим сметка защо са изключили детето ни. Аз лично никога не говоря на чуждо дете в отсъствие на родител, освен ако не е някаква сериозна и застрашаваща ситуация. Дeцата трябва да се оправят сами помежду си, с техния ресурс и емоции, на техния език. Не можем да предпазим детето си и не бива да реагираме вместо него, правим му само лоша услуга. Можем само да бъдем негов пристан и утеха, негов коректив и авторитет, но не като рушим неговия и отнемайки му възможността да получи своя урок само.

Децата отрано трябва да разберат, че това се случва в живота, че невинаги ще бъдат харесвани и популярни, че винаги ще срещат хора, които ще ги отхвърлят, и вероятно, съзнателно или не, те също ще изолират хора, които копнеят да са в компанията им. Но да се каже единствено "Такъв е животът" не е роля, която изчерпва нашата реакция като родители. Да, животът е такъв, но ние трябва да ги научим как да се справят. Не от нашата гледна точка и нашия опит - независимо дали имаме много приятели и сме популярни, или сме затворени и интровертни, а според техния темперамент, както те ни подсказват за приемливо. Нашият опит не бива да бъде натрапван, но от него извира нашия авторитет и той е опорната ни точка за всичко. Трябва обаче да си даваме сметка и да бъдем отворени към тях, към тяхното време.