Внимание – деца на пътя

Едва ли има съмнение у някой, че днешните улици са като бойно поле – невинни жертви, безкрупулни убийци и накрая oстава само сухата статистика. Правилата на движение по пътищата родни са съвършени на теория, но на практика се оказва, че на тях, както на контролиращите органи, не може да се разчита. Не може да се доверим и на съвестта на шофьори, които се качват зад волана пили или под влиянието на адреналина от възможностите на скъпите си и бързи автомобили. В една такава ситуация най- потърпевши са децата ни – приказно разсеяни, тичащи насам- натам след някоя топка, имайки все още доверие в нас – отговорните за живота и здравето им, възрастни.

За половин година, до 31. май 2012г., на пътя са загинали 7 деца, а 293 деца са ранени в различна степен. Факт е, че все още това се случва на пешеходни пътеки, автобусни спирки и пейки, безопасни по презумпция места. И нито една акция на МВР, и нито една инициатива не може да предпази децата ни, ако ние, родителите им не ги научим отговорно да пазят самите себе си.

Като всяка добра идея, възпитанието в отговорно поведение на пътя, е добре да започне от съвсем ранна възраст. В учебните планове на детските градини е заложено обучение по безопасност на пътя. Най- малките учат стихчета за цветовете на светофара, имат открити уроци, както и съответните занятия. На тях учат какво е зебра, какво значат светлините на светофарите и колко е важно да се пресича правилно. Това е една отлична стартова база, на която ние – родители шофьори или пешеходци, можем да стъпим. По пътя до и обратно от градината можем да обръщаме внимание на детето върху всичко, което се случва по пътя. Как се променя светофарът, какво означават „зеленото и червеното човече”, къде е пешеходната пътека и на коя страна поглеждаме първо, когато тръгнем да пресичаме. Всичко това трябва да бъде поднесено като игра, забавно и между другото, което си говорим по пътя, за да не отегчим малката главица и тя да блокира за нашите добри намерения.

По- големите деца, в предучилищната възраст, стават все по- самостоятелни. Все по- рядко ни хващат за ръка и тръгват сами на къси разстояния. Нашето отношение към тяхната самостоятелност на пътя трябва да стане още по- сериозно. Още повече, че и те са склонни да се вслушват и да бъдат по- отговорни. Правилата за тяхната безопасност трябва да бъдат изяснени и стриктно да се спазват:

Винаги се оглеждай когато пресичаш, дори и на най- малката квартална уличка. Първо наляво, после надясно.

Пресичай винаги на пешеходнa пътекa, дори и да повървиш няколко метра до нея. Увери се, че шофьорът, ако има такъв, те е видял и е намалил скоростта. Чак след това можеш да стъпиш на платното.

На светофарите пресичай на зелено, 2 секунди след като е светнало зеленото. Никога на жълто, абсолютно никога на червено.

При пресичане застани няколко секунди на ръба на тротоара и чак тогава тръгни. Не тичай, не се спирай, поддържай еднакво темпо.

Ако те е страх или има силно движение, което не ти позволява да пресечеш сам, изчакай някой възрастен или да се събере по- голяма група. Няма нищо срамно да поискаш помощ. Понякога от това зависи животът ти.


Разбира се, няма да пуснем 5 годишното дете да пресича само натоварени кръстовища, но въвеждането на правилата на тази възраст е безценно за затвърждаването им и превръщането им в автоматичен навик.


Първи клас е преломен момент за всяко дете. От защитената среда на детската градина то попада в съвсем нова, с по- големи деца, обширни пространства и автомобилите са все по- близо децата ни. Правилата едно по едно влизат в действие, дори и да водим и вземаме детето с автомобил. Най- важното, което трябва да запомнят е, че улицата не е място за игра и ако се случи да ни изчакат, то това да стане в училищния двор или на тротоара.

Когато децата не са на училище или са във ваканция, трябва да знаем къде точно играят. Да се уверим, че мястото е далеч от шосета и светофари. Особено опасни са игрите с топки, които често попадат на платното, а децата инстинктивно ги последват без дори да се огледат, накъде ги води тя. Тези, които карат велосипеди, трябва да осъзнаят, че са част от движението и правилата за тях са още повече.

Но нито едно правило и нито едно поучение не би било ефективно без нашият личен пример. От него по- добър учител няма. Не е редно да говорим едно, а на практика да правим точно обратното. Да, ние сме далеч по- уверени на пътя от тях и понякога си позволяваме да рискуваме, хванали ги за ръка, но в техните очи изглежда, че дори и да има правила, те могат да бъдат заобикаляни. Нека да си припомним тези правила и да се самоконтролираме, дали ги спазваме, когато сме с тях. Слагаме ли винаги коланите в автомобила, сяда ли детето на специалната седалка с вързани колани? А не тръгваме ли да пресичаме понякога твърде рисковано и на забранени за това места?

Дали и кога нашите улици ще станат безопасно място за преминаване, никой не може да каже. Това зависи от много отговорни фактори, които сякаш не поемат нужната отговорност да запазят живота на децата ни. Когато от новините разберем за поредния чудовищен инцидент, за пострадало дете, можем само да се помолим наум: „да не дава Господ”. Можем обаче много повече от това – да научим детето ни да се пази само и така да намалим колкото можем риска за живота му.


Прочето също: Какво трябва да знаят децата и родителите за безопасното движение по пътищата