Защо след 35-те ни години е трудно да се сприятеляваме?

Изследване, публикувано в The Royal Society, показва, че пикът на новите приятелства, нашата най-голяма популярност в живота, се случва около 25-тата ни година. Това съвпада като период със следването в университет или утвърждаването в работата. Тогава сме и най-социални в личния си кръг - в повечето случаи без деца и/или без семейства, с най-много пътувания, излизания и публичен живот.

След това обаче честотата и лекотата, с която завръзваме нови познанства, превръщането им в приятелства, рязко спадат. Защо това е така, не можем да кажем, но не можем да отречем, че около 35-тата ни година нещо във възприемането, ентусиазма ни към другите спада.



Което не е лошо, разбира се, но сякаш повлича след себе си още по-голяма мизантропия. Която пък често утешаваме в социалните мрежи, безсмислено тролене и безкрайни чатове, вместо да излезем и да срещаме с реални хора. Тази криза е по-отчетлива при мъжете, по мои наблюдения, защото техният идеал за великото мъжко приятелство се разрушава по-гръмко отколкото нашия "за най-добри приятелки завинаги". Жените остават стабилни, макар и емоционални, в приятелствата си, докато мъжките, привидно "бетонни" всъщност се изчерпват по-бързо.

Сриятеляването след 35-тата ни година става трудно заради страничните ефекти от съзряването - повишена тревожност, самодостатъчност, прекаленото премисляне, когато осъзнаем цялата сложност на социалната джунгла. Дали ме харесва? Как ли изглеждам в техните очи? Държа ли се смешно? Нахална ли съм или ми липсва увереност? Център на внимание съм, защото съм забавен или защото съм шутът на компанията?

<

- те са също толкова важни като приятелствата от детството, училищните, колегите от университета. Колкото и да е трудно в един момент да прекрачваш чуждите лични пространства, да преглъщаш егото си, което сякаш започва да става наясно със себе си, да се довериш, да се престрашиш да изглеждаш смешен, в определени моменти, спонтанно и с определени хора, си струва да прекрачим зоната си на социален комфорт.



В пика на контактите ни ние търсим сходства, изразяваме се, за да бъдем харесани, да се свържем с другите. Първостепенно тогава е да намерим среда, в която да се чувстваме комфортно - на работа, в личната сфера. Затова е пикът тогава - приятелствата от детство са живи, имаме пресни приятелства покрай следването и/или работата, съседи, приятели на приятели. Ако имаме и деца - допълнително познанства покрай площадката, яслата.

С времето обаче приятелствата започват да се отсяват и необходимо на първо място е не броя, а качеството. Ставаме избирателни, а същото време осъзнаваме, че също биваме избирани или пренебрегвани. Това е отправната точка на нашия подход:



Приемането на това, както и отдаване на на правото на другия да се държи по същия начин. Приемането е признак за емоционална зрялост, интелигентност и в същото време дрюжелюбност - достатъчно неангажиращо, но и приятно отношение, което е всъщност дълбоко притегателно.


Не държа всички да ме харесват и аз определено не харесвам всички. Това е ок.

Когато не ме харесват, не се обиждам, отминавам. Приятно ми е и да съм сама.

Пристъпвам към хората, каквато съм - само така знам дали нещата са истински.

Ако се получи - страхотно. Ако не - светът е пълен с интересни хора. Важи двупосочно.

Приемам, че има хора, за които не съм интересна. Това е в реда на нещата, и за мен има такива хора.

Постоянно се развивам, за да се харесвам, а не за да впечатлявам някого.

Като не се вземам сериозно и отказвам това на другите - с тези, които приемат това отношение, се забавляваме истински.

След 35-те ни години приятелствата, познанствата са по-истински, лишени от илюзии и повече...пестящи времето. Наистина няма време, няма и сили да се занимаваме с нарциси, неискрени хора. Времето лети, животът разкрива истинската си прелест. Откриваме за кого си струва и за кого - не. Не всичко е завинаги, има приятели за различни моменти и етапи от живота и колкото по-ясно е всичко, толкова повече ни е хубаво заедно.

Ако този материал ви натъжава, има и добра новина - между 45-50 години е най-стабилното време за нашите социални контакти. Тогава несигурността изцяло изчезва и вече сме напълно наясно за това, което сме, и за хората около себе си. Това са най-спокойните ни в социално отношение години. Стига да сме отиграли кризата около 35-те.