Защо след 35-те ни години е трудно да се сприятеляваме?

И как да го превъзмогнем?

Изследване, публикувано в The Royal Society, показва, че пикът на новите приятелства, нашата най-голяма популярност в живота, се случва около 25-тата ни година. Това съвпада като период със следването в университет или утвърждаването в работата. Тогава сме и най-социални в личния си кръг - в повечето случаи без деца и/или без семейства, с най-много пътувания, излизания и публичен живот.

След това обаче честотата и лекотата, с която завръзваме нови познанства, превръщането им в приятелства, рязко спадат. Защо това е така, не можем да кажем, но не можем да отречем, че около 35-тата ни година нещо във възприемането, ентусиазма ни към другите спада.

“Ставаме все по-избирателни, все по-резервирани. ”

Което не е лошо, разбира се, но сякаш повлича след себе си още по-голяма мизантропия. Която пък често утешаваме в социалните мрежи, безсмислено тролене и безкрайни чатове, вместо да излезем и да срещаме с реални хора. Тази криза е по-отчетлива при мъжете, по мои наблюдения, защото техният идеал за великото мъжко приятелство се разрушава по-гръмко отколкото нашия "за най-добри приятелки завинаги". Жените остават стабилни, макар и емоционални, в приятелствата си, докато мъжките, привидно "бетонни" всъщност се изчерпват по-бързо.

Сриятеляването след 35-тата ни година става трудно заради страничните ефекти от съзряването - повишена тревожност, самодостатъчност, прекаленото премисляне, когато осъзнаем цялата сложност на социалната джунгла. Дали ме харесва? Как ли изглеждам в техните очи? Държа ли се смешно? Нахална ли съм или ми липсва увереност? Център на внимание съм, защото съм забавен или защото съм шутът на компанията?

“И все пак необходимо ни е да създаваме нови приятелства, нови познанства. Не за да сме в комфорта на средата, а за да разгръщаме целия си потенциал. Това става само чрез другите, често точно в контрастите и сблъсъците.”

<

- те са също толкова важни като приятелствата от детството, училищните, колегите от университета. Колкото и да е трудно в един момент да прекрачваш чуждите лични пространства, да преглъщаш егото си, което сякаш започва да става наясно със себе си, да се довериш, да се престрашиш да изглеждаш смешен, в определени моменти, спонтанно и с определени хора, си струва да прекрачим зоната си на социален комфорт.

“Как се променя подходът ни към новите приятелства с времето? ”

В пика на контактите ни ние търсим сходства, изразяваме се, за да бъдем харесани, да се свържем с другите. Първостепенно тогава е да намерим среда, в която да се чувстваме комфортно - на работа, в личната сфера. Затова е пикът тогава - приятелствата от детство са живи, имаме пресни приятелства покрай следването и/или работата, съседи, приятели на приятели. Ако имаме и деца - допълнително познанства покрай площадката, яслата.

С времето обаче приятелствата започват да се отсяват и необходимо на първо място е не броя, а качеството. Ставаме избирателни, а същото време осъзнаваме, че също биваме избирани или пренебрегвани. Това е отправната точка на нашия подход:

“приемането на факта, че не е нужно да се харесваш, не е нужно да трае завинаги и ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш. ”

Приемането на това, както и отдаване на на правото на другия да се държи по същия начин. Приемането е признак за емоционална зрялост, интелигентност и в същото време дрюжелюбност - достатъчно неангажиращо, но и приятно отношение, което е всъщност дълбоко притегателно.

Не държа всички да ме харесват и аз определено не харесвам всички. Това е ок.

Когато не ме харесват, не се обиждам, отминавам. Приятно ми е и да съм сама.

Пристъпвам към хората, каквато съм - само така знам дали нещата са истински.

Ако се получи - страхотно. Ако не - светът е пълен с интересни хора. Важи двупосочно.

Приемам, че има хора, за които не съм интересна. Това е в реда на нещата, и за мен има такива хора.

Постоянно се развивам, за да се харесвам, а не за да впечатлявам някого.

Като не се вземам сериозно и отказвам това на другите - с тези, които приемат това отношение, се забавляваме истински.

След 35-те ни години приятелствата, познанствата са по-истински, лишени от илюзии и повече...пестящи времето. Наистина няма време, няма и сили да се занимаваме с нарциси, неискрени хора. Времето лети, животът разкрива истинската си прелест. Откриваме за кого си струва и за кого - не. Не всичко е завинаги, има приятели за различни моменти и етапи от живота и колкото по-ясно е всичко, толкова повече ни е хубаво заедно.

Ако този материал ви натъжава, има и добра новина - между 45-50 години е най-стабилното време за нашите социални контакти. Тогава несигурността изцяло изчезва и вече сме напълно наясно за това, което сме, и за хората около себе си. Това са най-спокойните ни в социално отношение години. Стига да сме отиграли кризата около 35-те.