Кака, батко, братче, сестриче

Да имаш дете е едно постоянно предизвикателство. Когато е едно, ролята му в семейството е неоспоримо главна. То е в центъра на всички събития, вниманието, ресурсите, любовта е насочена само към него. За добро или за лошо. Но когато заплануваме и създадем второ дете, положението му светкавично се променя.

Всички родители се стараят, опасяват и надяват за едно – „да обичам децата си еднакво”. Уви, тази надежда никога не намира реализация. Нито децата, нито ние в разстояние на времето сме еднакви. Дори и да даваме поравно любовта и грижата си, още от самото си раждане те поемат определени роли, според поредността на появата им в семейството и от нас зависи единствено да разбираме и да реагираме адекватно, така че вниманието, любовта и ресурсите да бъдат ако не по равно, то поне справедливо разпределени.

Голямото дете е за известно време единствено дете. Ако то няма три години до появата на второто, се смята, че още не е получило минимума от вниманието на родителите си, в резултат на това, ревността към братчето или сестричето е често срещано явление. Но каквато и да е възрастовата разлика, по- голямото дете е по- спокойно психически, то не се състезава от самото си раждане с братчето или сестричето. От този емоционален комфорт се раждат ред предимства. По- големите са по- уравновесени, отговорни. Те са уверени в себе си и са научили най- важния си урок: за да те обичат мама и тати, трябва да следваш желанията им, те са усвоили механизма, докато малкото дете все още се учи. По- големите деца работят здраво, по- амбициозни са, имат предимство относно образование и грижи, качественото време, прекарано с тях е повече. Изследвания показват, че те са по- висок коефициент на интелигентност. Заради грижите пък към по- малкото дете, с които често ги товарим, те сякаш порастват по- бързо. Очакванията към тях като към „голям” се появяват много по- рано, отколкото към по- малките. Затова те се идентифицират с авторитети извън семейството много по- рано, те са много по- самостоятелни и общуват по- лесно с възрастни хора. Негативите от това да си по- големият също обаче не са за пренебрегване. Тяхното детство сякаш се съкращава. От тях малко или много се очаква да помагат в отглеждането на следващите деца. Отговорностите растат за сметка на игрите и забавленията. А и не всяко дете преживява леко „детронацията” си при появата на второто. Колкото е по- малка разликата, толкова по- силна е ревността. Чувствата са бурни и трудни за овладяване от „вече не ме обичат и си взимат второ, за всеки случай”, насочено към собствената им персона, до „мразя това бебе, заради него не ми обръщат никакво внимание”, насочено към новороденото.

Какво да сторим? Когато планираме второ бебе, трябва да се съобразим как това рефлектира върху „престолонаследника”. Нека не мислим как да преразпределим нашите грижи и внимание, а как да ги удвоим. Не бива и да товарим повече от това, което детето само не желае. С грижите около бебето, с успеха в училище, то трябва да е сигурно в нашата любов и без да се доказва непрекъснато. Трябва да му внушим, че не печели конкурент, а приятел и съюзник за цял живот.

По- малкото дете има съвсем различна роля, дори коренно противополoжна на брата и сестрата. От гледна точка на родителите, те вече са далеч по- спокойни и уверени в ролята си. По- отворени са към новостите в грижите и възпитанието, затова второто дете получава правото да е „различното”, „бунтарят”. То е по- творчески ориентирано, по- социално и не поставя успехите в кариерата на първо място. От друга страна обаче, то се ражда в конкурентна среда, често и враждебна, затова неговата задача е да привлече и задържи вниманието по- дълго. Затова в тях е водеща не толкова амбицията, колкото състезателният дух. Нерядко в определeни отношения те изпреварват по- големите – в създаването на семейство, на по- широк приятелски кръг. В социален аспект, те са по- успешни. Освен това на по- малките деца им се позволява по- фриволно да избират професия и по- дълго да се лутат в намирането на призвание. Ако първото дете реши да е писател, това би разтревожило родители, които влагат в него надежди по- скоро за адвокат или лекар. Но ако второто избере творчеството за своя професия – това вече не би създало чак толкова грижи. По- малкото дете печели околните с чар и присъствие, то не чувства тежестта на отговорностите в тази степен, която важи за каката или баткото. Малките развиват за сметка на амбицията и лидерството, гъвкавост, креативност в опитите си да привлекат вниманието на родителите. Те се отличават с чувство за хумор, докато по- големите са по- сериозни.

Какво да правим? С две деца вече налице са определeни роли. В това няма нищо неестествено, но и не бива тези роли да стават закон, който не бива да се престъпва. Голямото дете заслужава забавления, не бива да злоупотребяваме с това, че то може да се грижи за братчето или сестричето. По- голямото дете не трябва да обира всичките ни амбиции и има право да бъде себе си, каквото иска да е. Разбира се, малкото дете трябва да поема своите отговорности и да не минават „между капките”, когато нещата станат сериозни. Малкото не бива да се толерира повече, като по- чаровно и по- нестандартно, не бива всичко да му е простено. По отношение на родителската ни строгост и внимание, те трябва да са равни.

Когато децата са три, ролите отново се променят. По- голямото запазва ролята си, но доскоро най- малкото истински пострадва. От една страна, но веднъж преживява стрес от конкуренцията, но от друга - то страда от „детронацията” на новороденото. Доскоро галеник на съдбата, освен ако не е единственото момче или единственото момиче, то съвсем се обезличава – губи статуквото, губи ролята си. Но това му дава шанс да е посредник и съединителната брънка в едно вече многочленно семейство. То е мостът между братята и сестрите, между тях и родителите си. Малко неблагодарна роля, но безценна за семейното щастие.

Най- малкото дете е изтърсакът. С раждането на трето дете, родителите сякаш наистина се отпускат, те се забавляват. Образно казано, силите им да са строги и отговорни родители са почти изчерпани. Ако приемем, че всеки от тях има предпочитание към някое дете, то изтърсакът е всеобщият любимец. И повечето от тях много добре го съзнават. Те са отлични манипулатори, защото благата за разпределeние, вниманието, вече са съвсем оскъдни. Те хем са обгрижени от всички страни, хем се раждат в усилна конкурентна среда. В тях се усеща чувство на инфантилност, на незрялост, които те добре прикриват с обаянието си. Намалената родителска амбиция обаче не ги прави особено успешни в професионален план, докато в житейски те се определят като по- щастливите от братята и сестрите си.

Какво да правим? Да обърнем внимание на средното дете. То има своето място в семейството и е добре да го знае. Най- малкото обаче не бива да се разминава винаги със сериозните разговори. То трябва да усеща строгостта на родителите си, които да го тласкат към успехи в ученето, към полезна дисциплина. То трябва да разбере, че не винаги всичко се постига с една усмивка, а че за важните неща, трябва труд и постоянство.
Правилата в семейството трябва да важат за всички деца в еднаква сила – може би най- трудната задача за нас като родители. Когато ти дават бебето в родилния дом, никой не ти гарантира, че ще е лесно. Че ще прочетеш или чуеш някъде нещо и то ще важи за теб, твоето бебе, семейство, в този момент. Учим се в движение и бързо, но от най- добрите учители – нашите деца и собствените ни инстинкти.