Къде отиват „ничиите” деца?

Всъщност, те не са ничии. Не са сираци, а изоставени. Някои дори познават родителите си, една част са живели с тях и носят травмите от миналото. Но няма да говорим за тях като за деца, защото те вече са пораснали. Държавата се е грижила за тях, като под „грижа” разбираме пребиваването в дом до навършване на пълнолетие. Всяка година на големите празници се правят кампании за тях… За тези, които се смята, че нямат обич и топлина и биват съжалявани. Или пък са гледани с предразсъдъци. Истински не знаем много за тях или не ни интересува.



И винаги, когато обществото се сети за съществуването им покрай Коледа и Великден, 2-3 дни се оплакват съдбите им и се казва какво им е дарено. Говори се обаче за децата без да имаме представа какво става с тях, когато държавата вече не се грижи и не е длъжна. Къде и при кого отиват те? Ще имат ли дом, професия, ще имат ли шанс да учат? Дали изобщо са завършили средното си образование? За висшето… не смеем и да помислим.

Какви са техните възможности?

Когато са били физически обгрижвани в дома, дали са били подготвени за самостоятелен живот и възможно ли е изобщо да бъдат подготвени, докато са още деца? Колко от тях ще живеят на улицата като скитници, ще крадат, просят, проституират, ще се дрогират? Даваме ли си сметка дали са придобили умения да бъдат самостоятелни и да се справят дори с елементарните задачи сами – готвене, чистене, пазаруване, плащане на сметки…

Оказва се, че простите неща се оказват най-сложни и интегрирането на хора, прекарали първите 18 г. от живота си в изкуствена среда, е огромна стъпка напред. Пред тях стоят основно две възможности: или да провалят живота си, или да го изградят. За тези, които желаят да го изградят и като превенция срещу горните опасения, съществуват т. нар. „защитени” и „наблюдавани жилища”, в които се дава възможност за определен период – от няколко месеца до няколко години, бившите „деца на държавата” да си стъпят на краката и да бъдат подкрепени, да добият елементарни битови и социални умения, да получат образование, да си намерят стабилна работа и да се научат как да живеят като големи хора. Това обаче не е лесна задача. Съпротивите им са на всяка крачка и се оказва огромно предизвикателство да направиш дори една, без да се върнеш две назад. Свикнали да живеят на ръба на оцеляването и в риск, те трудно устояват дълго да водят „нормален живот” като „другите”. Животът е ден за ден.

Дарителството е другият капан, в който попадат тези пораснали деца. Свикнали, че тъй като са в „неравностойно положение”, хората им даряват, те продължават да го изискват и когато вече не са невръстни и се гневят, ако от тях започва да се иска нещо в замяна. Хората от друга страна, приемат своя акт на милосърдие като най-правилния начин да им помогнат, но това само затвърждава чувството им на заучена безпомощност, както и ги лишава от смисъл да се борят да постигнат нещо сами, да изработят парите, а след това да ги изхарчат. Бунтът да се трудят за това, което преди са получавали наготово, е огромен. След като не са имали нормално детство, не е много трудно да разберем защо не осъзнават, че вече са пораснали и правилата се променят.

Защо казваме, че са в риск? Риск от какво… от кого… Защо рискът при тях е по-голям? Макар да звучи парадоксално, в най-голям риск са тези, които искат да постигнат нещо значимо в живота си, защото те са най-склонни на необмислени действия и са готови на всичко, за да се измъкнат и да скъсат с миналото, от което се срамуват. Другият парадокс е, че цял живот живели в недоверие, те са склонни да се доверят на напълно непознати и да се подведат по обещания за живота, който никога не са имали, но за който са мечтали в сънищата си, тогава когато са искали да избягат от действителността и с детското си въображение са рисували картини на една друга реалност, дала им възможност да се съхранят през цялото тягостно време в институцията.

Рискът да бъдат въвлечени от трафик за проституция, просия, джебчийство и др. е много голям, а и самите трафиканти често използват именно тази слабост на жертвите си. Това за тях има и още един плюс – нямат близки, които да ги търсят, ако изчезнат и попаднат в мрежите им. Липсата на образование и работа, животът на улицата, в неподходяща компания, може да ги тласне към дрогата, престъпленията и пагубен начин на живот. Тогава мечтите от детството са отдавна забравени. И за втори път те ще бъдат отритнати от обществото, защото „ничиите деца” са се превърнали в престъпници.

Липсата на граници. За тях е нормално непознати да се хранят от една и съща чиния, да се разголват, независимо от разликата в пола, да говорят вулгарно за интимни неща, да изпитват уважение към авторитети – работодатели, директори, по-висшестоящи. Могат да смесят отношенията и да приемат някого едновременно и като баща, и като любовник, и като приятел и тези отношения да преливат без сами да си дават сметка, че е така. Трудно е да не навлязат в личното пространство на някого– нито физически, нито емоционално са разполагали с този лукс в детството си. Може да не успеят добре да разпознаят насилието в различните му форми или да го приемат като норма в живота. Всичко това ги прави уязвими, а необходимостта от подкрепа - още по-голяма.

Те и „другите”. Именно това е най-големият им проблем. Между тях и „другите” зее пропаст. Живеят с усещането, че са втора категория хора, че всички гледат на тях с пренебрежение. Когато пораснат, често крият от колегите си, от приятелите или партньорите си, че са били „ничии” и са расли в „институция”, която е „мръсна” дума в съзнанието им. Една малка част от тях се изправя да говори или да покаже чувствата си. Понякога крият уязвимостта си с всички сили и средства – може да видим много „мъжки” момичета, излезли от дома, които с визията и с поведението си се държат така, че да респектират всяко момче. В техния свят има строга йерархия и тя се пренася в живота извън институцията.



Цял живот трябва да догонват „другите”, да разчупват митовете за хората като тях и да опровергават усещането, че са ненужни и непотребни. А някои от тях могат много. Стига да искат и да повярват, че могат да бъдат, каквито поискат. И че зад всеки успех или провал стои нечий избор. Техният избор.

*Заглавната снимка е картината "Болното дете" на Едвард Мунк