Да се справим с телефонните вампири

Ежедневието ни често е натоварено и когато ни липсва реалното време, прекарано с приятели, опитваме се да наваксаме поне малко с неангажиращи телефонни разговори – кой как е, как си прекарва деня, как е семейството, къде ще се ходи през уикенда.

Често обаче имаме по повече от един такъв приятел. Преди да се усетим, времето, прекарано с телефон в ръка се увеличава главоломно. Резултатът? Развиваме удивителното умение да вършим ежедневните си задачи с телефон между рамото и ухото, следейки минимум две линии на действие едновременно. Едва ли сами забелязваме странния репертоар от заучени отговори, които пазим за случаите, в които вниманието ни е съсредоточено върху нещо друго, а не върху разговора. „Ужасно”, „Чудесно”, „Разбира се” и още няколко такива се редуват на случаен принцип, в зависимост единствено от интонацията, която ни се подава отсреща.

Случаите, в които не успеем да вдигнем телефона, често означават цупене и мърморене от отсрещната страна. Ние обаче знаем, че подобен тип многочасови разговори са знак за нашата близост и разбирателство и правим всичко възможно да не прекъсваме тази задушевна връзка.

Само че не сме прави.

Подобен тип отношения са не само деградивни и за двете страни, но и ни отклоняват от вниманието, което близостта предполага да обръщаме на скъпите за нас хора. Всяко човешко същество заслужава пълноценно общуване със себеподобните си, което ние с времето започваме единствено да симулираме. Мозъкът ни сякаш изключва и между смяната на линиите и събеседниците си успяваме да запомним единствено кой след кого е бил на опашката. Често, когато наистина се видим с тези хора, дори не сме сигурни какво точно да си кажем. Пространството помежду ни се оказва запълнено с празни приказки, които не оставят място за стойностен диалог и качествено общуване.

В много от случаите, разбира се, човекът отсреща и не търси стойностни отношения. Той просто има нужда да „си чеше езика” – и това е случаят, в който трябва да се замислим защо точно подхранваме подобен тип връзка. Най-често телефонният вампир не се ограничава само до една жертва – той има цял дневен ред от слушатели, които сменя според заетостта им и капацитета им на поемане на информация.

И този вид „телефонни” вампири, също като вампирите-кръвопийци от легендите, бавно изпиват енергията ни и ни превръщат в същото като себе си. Най-добре е да се откажем от празните си диалози с вампира, преди да сме започнали на свой ред да търсим събеседник след събеседник, с когото нищо не си казваме.

Как да се справим с телефонния вампир?

Да пресеем хората, които общуваме. Нека бавно се завърнем към истински качествените отношения, като внимателно отстраняваме от пътя си онези познати, които отказват да ни последват. Пресяването отнема време, става постепенно и изисква да се откажем от страха си „да не бъдем отхвърлени”. Именно този страх ни кара често да задържаме в живота си личности, които реално ни действат единствено негативно.

Като за начало да опитаме да намалим трайността на разговора, като се стараем да вложим в него само онова, което наистина ни се иска да споделим. Сложете си граници: да кажем петнадесет минути, в които трябва да привършите разговора. Още при вдигането на телефона предупредете събеседника си, че имате работа и времето ви притиска. Опитайте се в тези петнадесет минути да кажете всичко, което ви се иска да кажете. Това ще помогне и на двама ви да пресеете информацията и да повишите качеството на водения разговор.

Да започнем да звъним и да вдигаме телефона единствено когато наистина можем да отделим внимание на събеседника си. Възможно е в началото той да се сърди, тъй като навикът да прекарва по три часа на телефона с вас го е разглезил. С времето, обаче, или ще свикне и ще започне да оценява вече по-пълноценното общуване помежду ви, или, ако става въпрос за нашия телефонен вампир, просто ще си намери друг събеседник и всичко ще се върне към нормалното.

Да откажем да бъдем кошче за душевни отпадъци. Всеки човек понякога има нужда да сподели. При жените това желание е просто генетично заложено. Когато обаче вече няколко месеца слушаме анализи и възстановки на една и съща драма, чийто автор отказва я да придвижи към развръзка, но пък изглежда чувства удоволствие от това да я предъвква до втръсване, явно е време да му съобщим, че не желаем повече да слушаме. Преразказването на един и същи проблем милиони пъти дава на разказвача илюзията, че той прави нещо по въпроса. Истината е, че тъпче на едно място и ние ставаме волни или неволни съучастници в това тъпчене. Дори да ни се струва грубо или жестоко да отказваме съпричастност, понякога това е единственото действие, с което можем да помогнем. В противен случай просто измъчваме себе си и помагаме на човека отсреща да се самозалъгва. Общуването би следвало да разтоварва и да ражда креативност, а не да подхранва безсмислени илюзии и симулации за усещания.

Да се откажем от паразитното „общуване”, което предизвикваме само, защото „нямаме какво да правим”. Ако не изпитваме конкретното желание да чуем един определен човек, а просто искаме да си запълним времето, със сигурност има и по-креативни начини. Изчистете праха, прочетете тази книга, която се каните да прочетете от няколко години вече, потърсете информация на интригуваща тема, по която винаги ви се е искало да сте по-компетентни, научете се да медитирате - отделяйте време да общувате преди всичко със себе си. Умеете ли това, то със сигурност ще се справите със задачата да общувате правилно и с всички останали.