Никога не се извинявайте за тези 5 неща

Животът ни е пълен с вина. В нас са заложени толкова много очаквания, обществените норми ни налагат толкова много ограничения, че понякога дори не осъзнаваме колко голям, макар понякога и невидим, е затворът ни. Така държим дните си под контрол и не излизаме от зоната си на комфорт, но когато ни се случи нещо вълнуващо, което ни тегли навън и вините ни се промъкват заплашително. И ни карат да се извиняваме и да отричаме, да отблъскваме любовта, приятелството, успеха.

Никога не се извинявайте, че сте верни на чувствата си. Независимо, дали се влюбвате, или отчуждавате. Когато усещате фалша в приятелството или когато искате да признаете истината на родителите си. Ако сме наранени или щастливи - емоциите не бива да се потискат, каквито и да са. Единствено на обмисляне подлежи как да бъдат изразени, но не бива да остават в нас. Още повече, че някои не могат и да бъдат контролирани.

Никога не се извинявайте, ако трябва да откажете. Да кажат „не” е истинска трудност за много хора. Свикнали сме да се впишем, да угодим, искаме да бъдем харесани на всяка цена. Така понякога жертваме личното си пространство, самочувствието си, а и щастието си. И когато то е заложено на карта, дори малката дума „не” може да наклони везната в наша полза. Човек трябва добре да очертава границите на отношенията си с другите - това носи спокойствие и разбирателство.

Никога не се извинявайте, че следвате мечтите си. На думи е лесно пожелание: „...и винаги следвай мечтите си”. На практика обаче – как? Толкова е уредено и канализирано всичко, толкова мощно е течението, с което плуваме, че смелостта да се обърнем срещу него и да последваме собствен път, пътят на мечтата, никак не е лесно. А понякога пътят към мечтите ни се предоставя под формата на шанс,само веднъж в живота – пътуване, нова работа, преместване, и не трябва да се чувстваме виновни, че сме усетили уникалността на шанса и сме го грабнали.

Не се извинявайте, ако отделите малко време за себе си. Ако сме семейни, майки или работим твърде много преумората, тревогата, фрустрацията се натрупват и могат буквално да ни разболеят душевно и разклатят цялото ни същество, Не бива да подценяваме и да изпитваме вина за това, че за малко сме били егоисти. Отделяйки това време за себе си, ние си възвръщаме себе си, връщаме се в границите на нашия си комфорт, който до момента е бил застрашен. И в това няма нищо лошо.

Не се извинявайте за несъвършенствата си. От деца сме научени да се стараем и следваме някакъв идеал - момичета и момчета, малкото/голямото дете, професия или идеална майка. В течение на времето разбираме, че не можем да отговорим на тези очаквания и започваме да се чувстваме виновни. Всъщност точно тази вина ни пречи да открием нашата лична пълнота. С кого се сравняваме изобщо, че така леко назоваваме слабостите си, но не можем да видим силните си страни? Единственият, с когото трябва да се сравняваме сме самите ние от вчера.

Силните хора казват истината, никога не се извиняват, че са показали характер. Дори истината да боли, ползите от честността са далеч по-дългосрочни, отколкото моментното притъпяване на болката. Но силният човек познава силата си и когато се наложи да се извини, когато разпознае момента. Тогава извинението е висш акт на освобождение, подобно на прошката, която трябва да получи. И сякаш така и не толкова силните придобиват повече характер.