Тялото - мъдър съветник в емоциите - I

Колко често казвате: „Мисля, че...“? А колко често казвате: „Чувствам, че...“? „Много често“ на първия въпрос и „Рядко“ на втория, са обичайните отговори. Така е, защото ние, хората, живеем от главата си и се ръководим от разума си. И не само това, дори се гордеем със себе си, ако успяваме с воля да потиснем истинските си чувства.

Един бърз преглед на рекламите по телевизията ще ни увери, че трябва да скрием възможно най- бързо тъмните кръгове под очите си, че трябва да тушираме моментално болката най- добре с два броя таблетки нещо си "форте" или да намажем схванатия си гръб с два пласта гел. Съвсем не казвам, че трябва да търпим болка или да се показваме в цялата си „красота“ след безсънна нощ, но преди да замаскираме симптомите, трябва да се опитаме да разчетем посланието им.

Тялото ни говори на негов си език и за разлика от ума, е винаги абсолютно честно с нас. Умът ни разграничава добро от лошо, правилно от погрешно, но прави това на база на нашите етика и морал, които пък са изградени въз основа на детството ни и на заобикалящата ни среда. Тоест, всичко е много субективно... доброто за мен, не е добро за теб или пък това, което си мисля, че е правилно за мен, в дългосрочен план се оказва погрешният избор.

Тялото обаче не може да се заблуди, то винаги ни показва чрез емоциите, които изпитваме, кои отношения са враждебни, кои любящи, кои чувства могат да ни отровят и кои да ни съживят. Да вярваме, че тялото знае истината, не е достатъчно, нужно е да узнаем езика му. А това са емоциите и начина, по който те се въплъщават и локализират в тялото.

Абсолютно всяко наше преживяване има физически облик – обидната дума от приятел веднага променя кръвното, хормоналните нива, пулса ни, а от там състоянието на целия организъм се променя. Приятните преживявания също водят до телесни промени, но положителни. Ако не наблюдаваме тялото си, се намираме в постоянен режим „стимул- отговор“ – преживяванията ни предизвикват, а ние реагираме, макар и незабележимо понякога. И тъй като често сме под стрес, стимулът често е негативен, съответно и нашият телесен отговор. А стресовата реакция не трябва да е перманентна, иначе се разболяваме...

Можем да излезем от режима „стимул – отговор“ като наблюдаваме телесния израз на емоциите си. Може би се питате защо ни е нужно да познаваме проявата в тялото, след като просто можем да назовем какво изпитваме – страх, гняв, тъга, вина, срам. Често не си признаваме дори пред себе си как се чувстваме по най- разнообразни причини – искаме да изградим имидж на силни личности, които винаги се справят и са добре, искаме да оправдаем очакванията на родителите си, искаме да се впишем в дадена социална група, смятаме за недопустими отрицателните емоции или мислим, че ще се възползват от нашата уязвимост. Гонейки идеала си за самите себе си, с годините напълно сме пренебрегнали телесните симптоми. А има и нещо друго – с времето и самото тяло се адаптира към емоцията, тя става хронична и ние свикваме.