Тялото - мъдър съветник в емоциите - II

Как да тълкуваме знаците, които тялото ни дава, и да вникнем в същинските си емоции?

Безпокойството, например, за много хора е хронична емоция – в същността си представлява страх, към който сме се адаптирали. Тялото ни е отслабено и вече не получава острите пристъпи на страха като високо адреналинова реакция. Раздразнителността и безсънието, както и странната комбинация от апатичност и неспокойна активност също са присъщи за безпокойството. Ако разпознаем безпокойство, значи сме открили страха...

Страхът е онази буйна и завладяваща емоция, която всички познаваме. Свързваме я най- вече със свития стомах, като може да усещаме включително и спазми. Поради рязкото нахлуване на кръв в главата, усещаме замайване и слабост с последващ студ – кръвта се оттегля към жизненоважните органи и изоставя крайниците. Стягането в гърдите също е симптом на страха. Мускулите са напрегнати, а сърцето бие до полуда... Еднократната проява на това състояние има за цел да ни защити и мобилизира да се справим със ситуацията, но ако живеем в постоянни страхове, с които не можем да се справим, тялото страда и боледува, докато ние твърдим: „Нищо ми няма.“

Напрегнатите мускули и сърцебиенето са много типични и за гнева. Челюстите ни са стиснати, дишането е повърхностно и учестено, а кожата е зачервена. Гневът се появява, когато светът не съответства на нашите очаквания и контролът ни се изплъзва. Гневът трябва да бъде изразен по подходящ начин, защото иначе се трупа в организма и най- вече в черния дроб. От там думата жлъч е станала синоним на злоба. А камъните в жлъчката не са нищо повече от горчиви, прикривани с времето чувства. Хората така свикват с гнева, че когато ги питаш защо са ядосани, се изненадват как ти е хрумнало. Умът може да си самовнуши, че не сме ядосани, но тялото ще продължава да твърди обратното и да утежнява симптомите, докато най- накрая не го чуем.

Сходна с гнева, но някак скована емоция, е безсилието. При безсилието просто не можем да избухнем, точно както при безпокойството няма остър пристъп на страх. Стягането на челюстта си остава, както и трудното дишане, но този път не ни свърта на едно място, откланяме погледа си и говорим бързо, сякаш разговорът е без значение за нас. Раменете ни са свити, а движенията сковани. Ако разпознаем безсилие в себе си, най- добре е да се поровим за гняв, който упорито отричаме. Близките ще ни помогнат да се справим с тази задача ако приемем мнението им с отворено сърце.

Още един упорито маскиран с времето гняв е арогантността. Тази гореща емоция, гневът, се е превърнала в студена. Челюстите отново са стиснати, но няма избухване. Има надуто и високомерно поведение. Кой не познава пронизващия леден поглед и скованото лице на арогантните хора, комбинирано с хапливи реплики и пренебрежително отношение? Зад целия този маскарад не се крие финото изкуство да се владееш, а огромно количество гняв, който бавно и сигурно разяжда отвътре. Трябва много смелост, за да признаем тази неудобна истина за себе си, но това е единственият път към лечението.

Депресията е студена емоция, която ни прави тежки, мудни и уморени. Лишени сме както от енергия, така и от надежда и мотивация. Тежест и студ са най- красноречивите телесни оплаквания при депресията. Движенията са бавни, колебливи. Мъката е сходна емоция, но е още по – вледеняваща и по- сковаваща. До депресия често ни довежда потиснат гняв, омраза и раздразнение към света около нас, както и към самите нас.

Вината е още едно чувство, което има в основата си потиснат гняв и обида, затова се смята, че не е истинско чувство. Тя ни кара да се чувстваме като хванати в капан, сякаш ще се пръснем. Гърдите са стегнати, а в сърцето се изпитва хроничен натиск. Чувството за вина измамно ни кара да се гордеем със съвестта си, но то е едно от най- разрушителните чувства. За да го превъзмогнем, трябва да се съсредоточим върху това какво може да направим в бъдеще за себе си и другите, а не да ровим в миналото.

Чувствата и емоциите не трябва да се определят като добри или лоши, нито да се обясняват или прикриват с фалшив позитивизъм. Не трябва и да се потискат. Единствената ни грижа е да ги разпознаем и да им осигурим свободно протичане през тялото ни като им дадем право да съществуват. Дискомфортът, който изпитваме е знак, че отричаме емоцията и тя се е натъкнала на преграда вместо да премине необезпокоявана.