"Бог се роди, Коледа!"

...Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:



Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам.

Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.



Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.



Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:



Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят.

Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Текстът е за пръв път публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Снимка: БТА