Начало
Здраве и Красота
Кариера
Моят дом
Двама+
Кулинария
Време за мен
Регистрация       e-mail:       парола:      

"Бог се роди, Коледа!"


Из спомените на Георги Марков за една минало невъзвратимо


Георги Марков
        Добави в любими         Коментирай         Отпечатай         Изпрати
...Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

Бог се роди, Коледа!


Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам.

Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

"Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.


Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”


Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

Само поганците ядат на маса тази вечер!


Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят.

Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Текстът е за пръв път публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Снимка: БТА
Вашият коментар
* Моля, използвайте КИРИЛИЦА, по лесно е и за писане и за четене. НЕ пишете само с ГЛАВНИ букви.
Име:
e-mail:
 код:
информирай ме, ако някой друг коментира тази тема
· Манифест за провъзгласяване независимостта на България
· Тефтерчето на Васил Левски (снимки)
· Гертруд Едерл – „кралицата на вълните“ (видео)
· Идеи за коледна украса от 4sales.bg
· Деца творят картички, за да спасят от самота възрастните в хосписите. Включи се и ти!
· Минимализъм през Коледа
· Херман Хесе: „Мъдростта е да мислиш с песимизъм, а да действаш с оптимизъм"
· 30 години от смъртта на незабравимия Фреди Меркюри
· Гена Димитрова: Живях от изкуство, живях от любов…
· Скуката не е толкова страшна, колкото изглежда
· Червената рокля - милиони шевове, които разбиха културните бариери
· Отвори вратата...
Неделя
26
Март 2023
П
В
С
Ч
П
С
Н
1
2
3
4
5

6
7
8
9
10
11
12

13
14
15
16
17
18
19

20
21
22
23
24
25
26

27
28
29
30
31
Абонирай се за новости
Така няма да пропускаш новите и интересни неща
Имай вяра в себе си
Имай вяра в себе си. В критичния момент се оказва, че знаеш точно какво да сториш....
"Лятото, което никога в бъдеще нямаше да се повтори"
Всички слънчеви дни край морето, с чайки, които се бялват във висината, бяха Ан Стантън. Но аз не знаех...
Преброих годините си и открих...
"Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега. Вече...
Непубликувани снимки от архивите на "Нешънъл Джиографик"
Списание "Нешънъл Джиографик" отваря архивите. Непубликувани снимки от секцията на списанието "Снимка...
Да създадеш най-хубавия си ден
"Слязох по стълбите. Сняг! Помирисах гъстия студ, примирената влажна скръб на земята. Зимата се бе върнала....
Откъс от "Ненакърнимо" на Людмил Станев
Най-добре е да се изживее зимата на село. Само на село тишината се чува осезаемо. И в синия скреж, като...
Приятел е този, който те приема изцяло
Приятел е този, който те приема изцяло, дори след като знае всички подробности за теб....
Честит рожден ден, Никол Кидман!
Никол Кидман е една от най-талантливите актриси на своето поколение. Родена на 20 юни 1967 г., тя има...
Защо харчим в ресторантите повече, отколкото сме предвидили?
Когато отиваме да хапнем, обикновено сме гладни или това е най-подходящото място да се срещнем с някого....
Кралица Елизабет II на 91 години
Кралица Елизабет II от династията Уиндзор е родена на 21 април 1926 г. Тя е по-голямата от двете дъщери...
"Търся я с поглед, за да я приближа към мене."
Търся я с поглед, за да я приближа към мене. Сърцето ми я търси, а нея я няма. В такава нощ дървесата...
"Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република""
Бай Каравелов, Вие като честен и свободен български вестникар, такъв Ви показва и листът "Свобода",...
Песни, посветени на лятото
Какво е усещането за лято без музика? Това са 6 от най-обичаните песни, посветени на лятото - от радостта,...
Плодовете и зеленчуците също носят характер
Така смята Мария Тюрина - илюстраторка с литвански произход, която в момента живее в Лондон. В близост...
Няма лоши години
Няма лоши години. Всичките до една са различни. Съвсем като мене. Всяка с нещо е нова, и със нещо добра. И...
Предизвикателствата правят живота интересен, а преодоляването им правят живота смислен
Предизвикателствата правят живота интересен, а преодоляването им е това, което прави живота смисле...
Росата в равнината е изгряла
Росата в равнината е изгряла По капките и сребърни вървя, а утре сам ще бъда капка бяла под тая...
Дневният режим на известни писатели
Джейн Остин, Виктор Юго, Стивън Кинг, Харуки Мураками, Симон дьо Бовоар, Марк Твен, Франц Кафка са велики...
На тази дата: Роден е Гео Милев
Сред тези сиви отчаяния Сред тези сиви отчаяния, които кърмят мойта плът с горчиви горестни познания и...
Любов и вино, вино и любов
Виното и любовта са наистина необикновена двойка. Свързват ги толкова много неща, че дори и тези, които...
Едит Пиаф: "Без любов сме нищо."
"Пеенето е начин да избягаш. Това е друг свят. Аз вече не съм на Земята." "Не ме е грижа какво казват...
Тефтерчето на Васил Левски (снимки)
"Съдбата така е отредила, че гробът на Апостола на свободата Васил Левски не е запазен, няма ги неговите...
Идва едно по-добро утро за теб
И ще намериш същия като теб... и ще стоиш и няма да вярваш, че има някой точно, съвсем точно за теб в...
Ода за блондинките
Вечната тема. Почти като тази за яйцето и кокошката. И макар никой учен все още да не се е произнесъл...
Това, което не е за теб, рано или късно ще си отиде. Пусни го навреме
Това, което не е за теб, рано или късно ще си отиде. Пусни го навреме....
Българска гордост: Високото пеене от селата Долен и Сатовча в списъка на ЮНЕСКО (видео)
Високото пеене от селата Долен и Сатовча беше вписано в Представителния списък на ЮНЕСКО на елементите...
“Даже най-тъжните неща престават да бъдат тъжни, ако се отнасяме към тях правилно.”
“Никога не можеш да бъдеш съвсем свободен, ако се възхищаваш на някого прекалено много”. “Странно...
Детството в снимки, цитати и няколко думи от сърце
Ерма Бомбек: "Децата са като хвърчила. Прекарваш години, опитвайки се да ги вдигнеш от земята. Тичаш...
Революцията на жените в Латинска Америка: От днес абортите в Аржентина са легализирани
Революционният закон за легализиране на абортите в Аржентина влиза в сила от днес, 25 януари 2021 г.,...
Къде живее Бог
- Дали Бог живее тъкмо в тези красиви планини наоколо? - Бог живее там, където му позволят да влезе...
Непримиримите
Много са малко. Все пак ги има. А пък аз точно такива харесвам - дето ги няма. Непримирими. И към...
Приказка за морската звезда
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа...
Защо и как да организираме почивка в чужбина без агенция
Ако сте от онази порода пътешественици, които не обичат да се разхождат с огромна група туристи, водени...
Прочети безплатно 30 разказа на 30 български автори (линк за сваляне)
В “Декамерон2020” са събрани произведения на автори като Деян Енев, Георги Господинов, Здравка Евтимова,...
Шарлот Бронте: "…всяко човешко същество изпитва нужда да обича нещо."
Опитвам се да не гледам напред или назад, опитвам се да продължа нагоре. Шарлот Бронте е английска...
Ярослав Хашек: "Няма мръсни думи, има мръсни хора."
1. Скромността краси мъжа, но истинският мъж не носи украшения. 2. След разврата и оргиите винаги...
Притча за факирът и кобрата
Живял някога в Индия един факир, който прекарал трийсет години в неподвижно състояние и медитация, с...
2016 г. - годината на Огнената маймуна
Първата асоциация с думата „маймуна”? Интелигентна, пъргава, непостоянна. Такива са и представителите...
Българска национална кухня – що е то?
Страната ни може да е малка, но поводи за национална гордост – колкото искаш. Всеки ще има какво да изтъкне...
Българска народна певица притежава най-силния глас на планетата. Чуйте я!
Българката Смиляна Захариева е официалният носител на сертификат от Рекордите на Гинес за най-силен глас...
Здраве    Красота    Мода    Моят дом    Двама+    Кулинария    Време за мен    RSS     Реклама     Контакти
Hera.bg. Използването на материали разрешено само с писмено съгласие на Hera.bg
Hera.bg в Facebook