Вечното коледно вдъхновение на "Лешникотрошачката"

Историята на омагьосаната лешникотрошачка-принц и малко момиче не спира да вдъхновява и вълнува поколения наред в дните около Коледа и не само. Дали е заради интригуващия начин, по който приказката на Е. Т. А. Хофман е написана, дали е заради олекотената като възприемане, но не и като стойност, интерпретация на Александър Дюма-баща или е заради гениалния балет на Пьотр Чайковски...кой може да каже, когато магията е толкова силна.

Приказката на Е.Т.А. Хофман излиза през 1816 г. в томче с други приказки под името "Лешникотрошачката и Царя на мишките" (Nussknacker und Mauseköniges) и от излизането си е поставена под съмнение, доколко е подходяща за деца. Хофман е всепризнат майстор в жанра "литературна приказка" и всички елементи са налице: вплитане на магическо с реализъм и конкретика, водещ историята разказвач, ясно откроени образи, за които имаме някаква информация. Но това, което прави приказката толкова интересна и спорна, е смяната на перспективата при разказа, вплитането на история в историята, смущаващата смяна на настроението - има моменти, в които красноречието на Хофман опиянява, магията е жива и мистериозна, но в други приказката звучи страшно, заплашително и ужасяващо.

Забележителното при приказките на Хофман, което ясно личи и тук, е, че той уважава своята аудитория и дори приказката да е подчертано адресирана към децата, тя няма назидателен, инфантилен тон, който повечето разказвачи държат на децата. Напротив, подобно на Хауф, Андерсен, Такъри, той приема децата за равностойни, предизвиква ги интелектуално и му харесва да ги сплашва, образно казано, и обърква, защото знае, че те обичат това. Ето защо "Лешникотрошачката и Царя на мишките" може да се чете с еднакво удоволствие и интерес и от деца, малки и пораснали, и от родители. И понеже действието на приказката се развива в дните от Коледа до Богоявление - какво по-хубаво семейно четиво за това време на годината!


Приказката на Хофман започва живот неубедително из Европа с различните преводи. Най-известният е на Александър Дюма-баща - "История на лешникотрошачката" (Histoire d’un casse-noisette) през 1845 г., като той прави по-скоро адаптация, отколкото превод в точния смисъл на думата. Мари става Клара и се променят имена на топоними, реалии (хусарите стават гренадири), но и на сюжета. Незначително, но всъщност така променя и целият тон и внушение. Адаптацията става много популярна и добива славата на "истинска приказка". От неговата адаптация, а не от Хофмановата приказка, следва и най-популярният английски превод.

Когато след успеха на "Спящата красавица" Чайковски се съгласява да започне композиране на балета "Лешникотрошачката", той го прави, имайки в главата си немската приказка, на която е голям почитател заради нейната по-мрачна мистериозност. Писането на музиката се оказва мъчение за композитора - той трудно работи с хореографа Петипа, налагат се пътувания и умира сестра му. В края на всичко, след отсрочки и компромиси, балетът "Лешникотрошачката" дебютира в Мариинския театър на Санкт Петербург - на 18 декември 1892 с оригиналната хореография на Мариус Петипа, която остава канон за балета и досега.


Захарната фея и Принц Коклюш на премиерата на "Лешникотрошачката"

В либретото на балета липсва приказката за твърдия лешник, Мари остава Клара и са включени танцови дуети на куклите на Клара, някои от които много екзотични и революционни като хореографски елементи за балетното изкуство.

Една от най-прочутите балетни вариации в класическия балет - Захарната фея от "Лешникотрошачката", изпълнение на Нина Капцова, спектакъл на "Болшой театър":



Историята за лешникотрошачката оживява и в киното - анимационни филмчета с герои Том и Джери (The nut cracker Tale, 2007), куклата Барби (Barbie in the Nutcracker, 2001) и игрални адаптации - , последната от които е "Лешникотрошачката и четирите кралства" от 2018 г.