За Андерсен и тъжните приказки

Питали ли сте се що за хора са авторите на приказки? Тези, които създават огромен пъстър свят от въображение и красота, тези, които с лекота „се отлепят” от действителността, за да полетят над приказни царства, заедно със странни същества или да се сражават с невероятни чудовища? Вероятно очаквате те да са непораснали деца или мечтателни поети, непоправими идеалисти или лунатични романтици. Може би това съвсем не е далече от истината, но в повечето случаи животът на авторите на чудни истории съвсем не е приказен. Доказва го един от най-известните творци на приказки за деца (и за възрастни) Ханс Кристиян Андерсен. Собственият му летопис е пъстра история, в която съвсем не са спестени, както пастелните, така и мрачните тонове.

Градчето Одензе в Централна Дания на пръв поглед не изглежда особено с нищо освен с това, че през 1805 г. на 2 април, в семейството на беден обущар и перачка се ражда съвсем обикновено момченце. Като повечето деца, обожава приказките, особено фолклорните историйки, с които майка му го отглежда, както и тези от книгите на баща му. Обича играта на куклен театър в кухнята, но съвсем не се радва на особена популярност сред връстниците си. Високият му ръст и отнесеният, леко женствен вид, както и скромното му потекло съвсем не предвещават бляскавото му литературно бъдеще и му навличат подигравки и унижения. Не получава сериозно образование, а като едно твърде емоционално дете изглежда и не храни задълбочен интерес в тази посока. Смъртта на баща му го заварва едва 11 годишен. Това е една от трагедиите, които бележат началото на неговия живот, защото баща му е твърде отдаден на сина си, а загубата му означава напускане на училище и започване на работа.

Работи във фабрика за тютюн, като тъкач и шивач, а по-късно пробва като актьор и певец в Кралския театър в Копенхаген. Има чудесен висок глас, който обаче губи с израстването и промяната на тембъра. По същото време чува първите насърчения по отношение на поетичния си талант, като твърдо решава да продължи да пише. Нещо повече - счита, че е открил най-сетне своето призвание. Неговият нов покровител, Йонас Колин - един от директорите на Кралския театър, финансира образованието му в Слагелс, а по-късно и в Университета в Копенхаген. Така Андерсен прекарва трудни времена сред 6 години по-малки деца, а странната му отличаваща го от масата външност отново му навлича подигравки. Накрая, с облекчение, завършва образованието си и с това слага край на един, както сам твърди, твърде мрачен период от своя живот.

Завръщайки се в Копенхаген, публикува първия си разказ „Призрак в гроба на Палнаток” - през 1822 г. Сериозният успех идва обаче с текста „Разходка по канала Холмен до източния край на остров Амагер”, но е последван от години на умерени постижения. През 1833г. започват пътуванията му из Европа заради присъдената му кралска стипендия. Пътеписи, поезия и фарс са последвани от първия роман, който слага край на финансовите му затруднения. Така собственият му живот захранва един повтарящ се сюжет в приказките, които пише.

„Грозното патенце” и „Малката русалка” следват познатата линия – дълъг период на лишения и тъга, последван от щастливо развитие на обстоятелствата. Все пак между думите витае горчивото усещане, че героите не се чувстват добре „в собствените си обувки”, точно така, както техният автор винаги е оставал на крачка встрани от света, в който живее. Пречупени любовни пориви, страдалчество и лични провали съпътствали иначе успешно развилия се талант. Влюбен в оперна певица, Андерсен бива отблъснат, а така и не създава семейство никога. Вероятно това е поредното доказателство, че личните трагедии често раждат гениални произведения. Не може да се каже, че тази част от живота му обаче е била твърде трудна или мъчителна, защото разполага с доста свобода. Пътува много, а пътеписите му печелят огромна известност. След първото пътуване да Рим, следват тези до Германия, Италия, Малта, Гърция, чак до Цариград, а се връща по Черно Море и Дунав. Сборниците му с приказки също му носят европейска известност още приживе. Англия го посреща триумфално през 1847г., а графиня Маргьорит Блесингтън го кани на своите приеми, на които се запознава с Чарлз Дикенз – негов личен кумир. Прекарва няколко месеца на гости в дома му, като близките на Дикенз бързо започват да нервничат, твърдейки, че е прекрачил границите на гостоприемството.

Сред нравите му на особняк е страстта му да се снима. Направени са над 200 негови портретни снимки, на които с цялата си суета държал да изглежда привлекателно. Андерсен съвсем не бил красавец, но няма човек, който би оспорил очарованието на неговите истории. Портретите му са най-често в профил, а деликатните черти и леката усмивка не успяват да скрият прокрадващата се навсякъде лека тъга. Такава, която е твърде характерна и за героите му.


Твърди се, например, че краят на малката русалка съвсем не звучал толкова оптимистично. Историята завършвала с нейната смърт, а допълнителните светли пасажи Андерсен добавил под давлението на „политическата коректност”, присъща на еснафското общество. Това „дребно” на пръв поглед допълнение коренно променя поуката на приказката. Ако един трагичен край води до смисъла на безнадеждната обреченост и съдбовна невъзможност пред любовта, то трите светли изречения след него я „награждават” за добротата и чистотата. Храбрият оловен войник, Палечка и Малката кибритопродавачка са други печални истории, облечени в красота и прости думи, за да постигнат внушения, които стигат направо до сърцето. Славата на Андерсен като баща на съвременната приказка почива върху написаните от него „Приказки за деца” в годините между 1835 до 1870 г. Част от тях са базирани на фолклора, но повечето са напълно оригинални. Издавани по Коледа, в евтини книжлета и без особен първоначален успех, те разказват и до днес незабравими истории, които приковават интереса на малки и големи.

През пролетта на 1872 г. Андерсен се наранява сериозно при падане от леглото в дома си. Скоро след това започват да се проявяват симптоми на рак на черния дроб. Писателят умира на 4 август 1875 г. в близост до Копенхаген. Малко преди смъртта си Андерсен подбира музиката за погребението си, като настоява „ритъмът да бъде подходящ за малки крачета, защото в кортежа ще има повече деца“. Андерсен е погребан в гробището „Асистенс“ в квартал Ньоребро в Копенхаген.

Минават десетилетия, разказвачите се множат, но искрата доброта, печал и измъчена доброта, която се излъчва от историите на Андресен, не може да бъде помрачена.