Невъзможното щастие в обещанието за още нещо

Изкуството е това - то съдържа ключета. Малки и тайни, големи и категорични, обемни и грапави или изплъзващи се в сумрака на "всеки един ден". Ключето за щастие ми беше подсказано от една книга и дотук - то успешно отключва онези илюзорни моменти, които, отредено ни е винаги да се колебаем, съдържат малкото щастие, за което да закрепим огромния си Смисъл.

Книгата е "Часовете" на Майкъл Кънингъм, в частта на Мисис Далауей:

“ "Всичко изглеждаше като обещаващото начало на голямото щастие и понякога, до ден-днешен, след повече от трийсет години, Клариса с изумление установяваше, че това наистина е било щастието; че цялото изживяване се е състояло от една целувка, една разходка, очакваната вечеря и една книга...

Онова, което Клариса продължаваше да не разбира след цели три десетилетия, бе целувката по здрач върху парче изсъхнала трева, и разходката около езерото, когато комарите бръмчаха в спускащия се мрак.

Все още усещаше онова неповторимо съвършенство, а то отчасти се дължеше и на това, че така категорично съдържаше в себе си обещанието за още нещо. Сега вече знаеше: това е бил мигът, точно тогава. Друг е нямало."”

На някои хора никога не им е съдено да бъдат щастливи. Защото не съзнават, нямат усета и необходимостта за щастието, други обаче го усещат - когато е твърде късно. Чувството, че ей-сега, миналата седмица си бил щастлив те изпълва с недоволство ("Как така не разбрах тогава" и "Дали не мога да направя така, че да ми случи отново" - т.е. опит за повторение на отминалия миг - опит, обречен на провал)

Тази книга и децата, животните - т.е. невинните, обаче ми дадоха неповторим усет за щастие - това е сетиво, което дреме в нас и само иска и чака да бъде развито. Инстинкт и потребност, която сме изтикали назад след другите привидно по-важни потребности - обикновено егото ни има думата в подредбата

“Но щастието е да пренебрегнеш егото и да си представиш, че друг има власт над миговете ти - и понякога е възможно да стане така, че мигът не ти принадлежи, че ти си му подвластен и отдаването на тази власт е всъщност твоето щастие. ”

Мигове на щастие е когато се откажеш от скоростта и приемеш другата предавка - превключването е ключът, и навременността на самото превключване. А превключването става в усещането за насилие над твоите мигове. Когато правиш нещо, което всъщност не искаш, развиваш неприсъща скорост в ежедневието си, или си на място с хора, които не харесваш - тогава и точно тогава ти се подава усещането, че твоят щастлив миг точно сега предстои - както Клариса указва - в очакването, във вътрешния глас: "Сега предстои, виждаш ли, ще се случи". И ходът от насилието към твоят щастлив миг е само един - кураж.

Усетиш ли насилие, спри и се огледай. Щастието е точно пред теб, в малкото ти илюзорно бягство ("Часовете" е точно за малките ни илюзорни бягства). В детето, което се радва на охлювите в дъждовен ден, когато адски бързаш. Уличната котка, която вика с характерен глас малкото си и от храстите се чува ответния отговор, а ти си там да видиш срещата им. В бабата и малкото и портмоне на 40 години и тя ти го отваря с доверие: "Изкарай ми, момиче, 30 стотинки, да платя". В работника на строежа, който дели хляба си с гълъбите и им говори като на човек.

Откакто имам деца и ежедневието става все по-динамично, аз разбрах, с помощта на Клариса, че щастието е точно в очакването, в съвършенството на предпоставките, които се подреждат да ти подарят този миг, който може и дори да не се случи. Защото мимолетността е равнозначна на смърт. Но предчувствието, че това ще стане - всъщност е това стилизирано движение, миниатюрно усилие, което е същината на щастието - малките мигове. И радостта, че имаш очите да ги видиш. И че имаш някого да ги споделиш.

“Защото щастието - винаги е в хората и всички надежди, които оплитаме в тях. Надежди за нас самите.”

*Снимката е кадър от филма "Часовете", а в ролята на мисис Далауей - Мерил Стрийп