От влюбването към любовта

Какво се случва с нас, когато се влюбим? Еуфорични сме, благоразположени, вчерашните ни проблеми изглеждат смешни и внезапно осъзнаваме, че шефът ни всъщност е прекрасен човек. Най- странното е, че нищо не се е променило - светът около нас си е същият, ежедневието ни и хората около нас - също, но сякаш сетивата ни възприемат действителността по съвсем нов начин. Докосваме се до блаженството. Това е и причината на Изток да смятат, че състоянието на влюбеност е най- близкото до нирвана и да сравняват погледа на влюбения с този на просветления. И всичко това, благодарение на появата на любим човек в живота ни...

Но какво се случва после? Заживяваме с любимия, дори се женим, а само след година се чудим къде остана остроумният и грижовен мъж със страхотно чувство за хумор и кой е този вечно сърдит тип в хола, на когото слугуваме, а той дори не ни забелязва. Променил ли се е той наистина?

Според психолозите, това, което представляваме като възрастни, се оформя до голяма степен през първите години от живота ни. Докато сме бебета или малки деца, не можем да интерпретираме съзнателно събитията от живота си, мозъкът ни ги оставя необработени и ги превръща в „скрити спомени“. Скритият спомен не е спомен в смисъла, който придаваме на думата, той е съвкупност от емоция, реакция и дори физическо усещане. Например, ако в детските ни години са ни давали билков чай само когато сме болни, след години, миризмата и вкусът на билков чай биха предизвикали у нас усещането, че сме болни, включително и като телесни симптоми. Може и да е нещо доста по- сериозно – например, преживяваме инцидент в басейн, а след това цял живот се страхуваме от вода, без да знаем за инцидента.


Спомените може дори да са от периода преди раждането ни - тежко раждане или бременност на майката също се „отпечатват“ в мозъка на бебето.
Родителите ни са най- близките хора преди и в първите години след като се родим, затова и ние възприемаме директно реакциите им в различни ситуации и отношението им към заобикалящия ни свят. На база на всичко това се оформят нашето поведение и нашите вярвания за живота и започват да управляват живота ни. А оттам - и да моделират и взаимоотношенията ни. Дори пораснали, не виждаме хората такива, каквито са, а винаги ги асоциираме с познати личности и характери от миналото ни, най- вече с родителите ни.

Влюбваме се в определен човек, благодарение на същите тези неосъзнати процеси.


Ако сме били безпомощно момиченце, проявата на сила би ни пленила. Ако са ни правили забележка всеки път, когато искаме да кажем нещо, сме привлечени от човек, който категорично отстоява мнението си. Всъщност другият е нещо като нашето идеално "Аз", или поне така го виждаме ние. Чрез любимия ние се докосваме до своята цялост и до своя пълен потенциал и за кратко се измъкваме от тясната си личност. Всичко изглежда възможно и не ни е страх. Това усещане ни кара да обожествяваме партньора си.

Когато заживеем заедно, всеки внася във връзката своите вярвания и убеждения за това, как да се случват нещата. Виждаме ежедневните ситуации през собствения си филтър и това ни кара да намираме повод за конфликт дори ако другият е воден от най- добри намерения. Да кажем, че сме възпитани да отсервираме масата, веднага след като последната хапка от вечерята е изядена. Така е правила майка ни в желанието си да не разваля домашния уют с мръсни чинии с огризки. Така правим и ние. Партньорът ни обаче, е отгледан в семейство, където седенето и веселото бъбрене на масата часове след вечерята, е любимото време от деня и е символ на семейния уют. Мъжът възприема нашето „скачане“ да измием чиниите като дистанциране от него и нежелание да споделим вечерта му, а ние сме убедени, че сме постъпили по най- правилния начин. Той може да реагира различно – може да премълчи и да остави негодуванието да се трупа. Може и да направи открита забележка, което пък би поставило партньорката му в пълно неведение защо получава забележка за „най- доброто“ си поведение. И това още не е съвсем най- лошото, което може да се случи - партньорката също може да мие чиниите в скрито или явно негодувание, че само тя домакинства, а той се е навечерял доволно и гледа телевизия. Но зад всички варианти стои негласното очакване на жената мъжът и да я отмени, да стане и да измие чиниите, защото нейната майка така я е научила или винаги тайно е искала подобно отношение за себе си. А това са само десет минути от един ден от живота на една двойка...

Ежедневието ни с любимия е пълно с асоциации с минали събития, някои съвсем не толкова прекрасни, както през периода на влюбването. С партньора ни се случва същото нещо спрямо нас. Някъде тук решаваме, че партньорът ни се е променил и се разочароваме.


Дори да задържим връзката, е много вероятно да сме обвързани, но нещастни и неудовлетворени. Специалистите по партньорски взаимоотношения съветват да наблюдаваме реакциите си и да общуваме открито с партньора си за нашите и неговите ценности и очаквания от връзката. А опитите да превъзпитаме другия и изискванията да живее според нашите ценности са най- краткият път към унищожението на връзката.

Звучи като сериозно предизвикателство да гледаме под лупа неосъзнатите ни реакции и скрити очаквания, да си признаем всички страхове и слабости пред партньора. Може и да не получим същото в замяна. Още по- страшно звучи обаче да приемем партньора такъв, какъвто е, без да искаме да го променяме и подобряваме. Но ако досегашните ни опити да имаме хармонична връзка са били неуспешни, може би си струва да опитаме.