Толкова ли е непосилно да бъдем учтиви?

Колко ли е трудно да бъдеш учтив? Много! За някои е невъзможно, за други е безсмислено, а трети пък обичат да поучават околните как да го постигнат. Напрежението в публичните пространства е пряк израз на напрежението в нас, напрежението в обществото ни - вървим изнервени, палим се от нищо, избухваме пред непознати, грубостта и безхаберието владеят нашия малък, разграден двор. Културата е нещо повече от това да не изсипваме фасовете през прозореца на колата и да не обръщаме кошчетата по детските площадки, да целим котките с пиратки. Културата е и между нас, хората.

Доколко сме хора с човеците, това е белег на желание за елементарна учтивост и разбирателство и резултат от добри маниери. Начинът, по който се отнасяме един с друг в ежедневието, с непознатите, по улиците и обществените места, е израз на нашето възпитание, но и на интелигентност, да го кажем направо - на доброта.



Защото нищо не ни коства. Едно две изречения в повече за „Благодаря Ви!”, една минутка закъснение за задържана врата – това няма да накърни самолюбието и да изгуби времето ни.

Защото така са ни учили от малки. Да приложим всичко, което са ни учили като деца, е естествено и не изисква усилия. Навиците на „вълшебните думички”, ставането на възрастен в обществения транспорт, всъщност следват уроци като миенето вечер на зъбите и казването на „Лека нощ” – навик от детинство.

Защото ще направим хората щастливи. Няма нищо по- вдъхновяващо и окриляващо от учтивостта на непознат спрямо нас. Не може да не подобри деня ни, да ни усмихне и за момент за забравим тревогите.

Защото така предаваме нататък. Знаем за правилото „предай нататък”, тази геометрична прогресия на доброто. Ако ние сме учтиви към поне двама непознати за деня, след нас ще бъдат още четирима. И ето че вечерта ще виждаме малко по- щастливи лица, отколкото са били сутринта.

Защото даваме пример. Тези актове на добро са нагледен пример как функционира то, особено за тези, които не вярват в това – обикновено това е „младото поколение", циниците и грубияните.

Елементарната учтивост в ежедневието ни

Вълшебните думички. Градският транспорт, 5 часа следобед, пълно е от изнервени служители, премислящи заплатата, вечерята, децата. Минава контролата мълчаливо и взима пари срещу билетчета. Няма "благодаря", няма "заповядайте", няма "моля". Щом не ти го казват, защо да го казваш ти – та ще заприличаш на глупак. Ако първи кажем "заповядайте", може контролата да е толкова изненадана, че дори да не реагира с "благодаря", но може и да се усмихне и да го чуе от следващия пътник. Така е с всички хора, с които разменяме неща, думи и погледи по всякакви поводи и на всякакви места. „Ако обичате, бихте ли...” и „Бяхте много любезен, благодаря” са за напреднали и дори и да не срещаме отговор - чувството да си любезен всъщност е приятно.

„Извинете, може ли да мина” е тема необятна. Вярно е, че улиците в голямата си степен са непроходими, но и ние даваме своя принос, правейки задръствания. За да дадеш съзнателно път някому, то трябва да се поогледаш, а това сме забравили да правим – да се оглеждаме, вместо да вървим като роботи от точка А до точка В. Ако вървиш бавно, да вървиш от вътрешната страна, да не заставаме по средата на коридори, да се заприказваме на входа на учреждението, на края на стълбите, да не спираме внезапно - това са навици, които правят съжителстването ни в градска среда хармонично.

Да задържиш вратата. Пак така – в движението от точка до точка, умислено пикираме пред учреждения и администрация, трудни завои се определят от летящи врати, които понякога избягваме с риск от травми. Да спрем малко, да задържим вратата не само за себе си, а и за този след нас. Земята няма да спре хода си, нито ние ще изпаднем от орбита. Но някой ще е избегнал челен удар с летяща врата и дори ще благодари. Излизайки, оглеждаме ли се, дали някой върви след нас, ще побързаме ли да отворим за някой, чиито ръце не са свободни? Тази малка помощ наистина ни прави по-добри хора.

Ще ползвате ли асансьора? Влизате във входа и чувате след себе си съсед или друг човек. Защо да не изчакаме малко и да не го попитаме, дали ще се качва с вас. Ако не страдаме от някакво неудобство фатално да бъдем натясно с непознат, нищо не пречи да проявим тази учтивост и да споделим 2-3 минути с него. На касата стоим с пълна количка, а след нас е човек с една минерална вода - можем да му отстъпим реда си. На теглилката за зеленчуци виждаме, че възрастната жена се затруднява - да й покажем бутона.

"Вие", "госпожо" или "ало", "опа". Колко е трудно да намериш учтиво обръщение - това е точно израз на нашата култура. Да се отнасяме и обръщаме към другите така, както искаме да се обръщат към нас. Учтиво, с елементарно уважение, защото не коства нищо, наистина и така правим един първоначален комплимент - смятаме човека отсреща за важен и интересен. Фамилиарченето може би идва и от липсата на норми в интернет общуването, но е също толкова неприемлива, колкото е грубостта. "Тая", вместо "тази госпожа", "ало", вместо "господине", "опа", вместо "извинете". А когато сме с деца, чуваме ли се: "тази леля/чичко" ли е по-добре или "тази госпожа/господин"?

Безброй малки примери срещаме всеки ден, безброй поводи да бъдем добри, съпричастни и да се чувстваме като част от едно хармонично цяло. Дори това още да не е нашата действителност, това е начинът някой ден да стане по-добро и ведро място.