Децата - учители по емоционално здраве

Вероятно всяка майка не веднъж се е удивлявала на уникалната способност на детето си да смени истеричен плач, бурен смях и замислено изражение в рамките на три минути. Всъщност, ние, възрастните, сме способни да направим съвсем същото за същото време, но обикновено не го показваме. Плачът, гневът, озадачението, тъгата, че и смехът понякога, преминават през тялото ни, но вместо да излязат необезпокоявани и да отстъпят ред на следващата емоция, както при децата, те „засядат“ в нас.

Понякога ги крием от другите, а друг път дори не си даваме сметка за тяхното съществуване. Издайническите симптоми като свиване на стомаха, учестено дишане, зачервяване, тежест и много други, отдавна са станали част от живота ни. Криенето на емоциите е започнало преди толкова много години и никой не помни нито кога, нито защо.

Как да си помогнем?

Напоследък семинарите за личностно развитие са много популярни. С помощта на лектори, човек надниква в подсъзнанието си и чрез различни техники емоциите една по една започват да се освобождават. Виждала съм на вид сдържани и изключително стабилни емоционално мъже да плачат като малки деца, а жените са почти постоянно с влажни очи, което не пречи на групата да избухва често в смях от най- малките поводи. Количеството емоции, които излизат на повърхността, след като са живяли в тялото ни буквално десетилетия, е изумително. Всеки сваля маската, но защото всички други го правят. В ежедневието ни, особено на работното място, ден след ден изграждаме имиджа си и...но става по- лошо.

Потиснатите емоции разболяват

Невъзможността да регистрираме и да преработим по здравословен начин чувствата води единствено до болести. Ако лекарите от миналото столетие подозираха, че голям процент от болестите имат емоционален произход, то съвременните по- широко скроени лекари са все по- склонни да вярват, че това важи за почти сто процента от заболяванията. Включително ракът се третира от холистичните лекари като невъзможност да простим, дълбоки чувства на гняв, злоба и желание за отмъщение и то заключени вътре в нас и несподелени. Дори не е задължително да се е случило нещо знаменателно, може просто да не сме простили на родителите си, че са ни дали рано на детска градина, че не са ни разрешили да учим рисуване, че са толерирали повече брат ни.

Да приемем емоциите си

Семинарите и консултациите със специалист ни дават достъп до подсъзнанието и потиснатите чувства, но са скъпи. Запитах се защо първо се учим да потискаме емоциите си, а после даваме луди пари, за да ни научат да ги освобождаваме? Много хора грешно определят гнева, мъката, раздразнението и тъгата като „лоши“ емоции. Те не са лоши, ни най- малко, те са начин да реагираме на реалността. Болестта не възниква, когато крещим от ярост или плачем от безсилие. Болестите се появяват, когато попречим на емоцията да премине през нас и я стопираме, а след това с размисли я възраждаме отново и отново. Ако петнадесетминутен гняв не би ни навредил с нищо, то двудневният гняв вече засяга физиологията ни. Ами ако разсъждаваме над случката и се ядосваме вече цяла година? Разказваме, помним, не искаме да разберем другия, не искаме да простим, неспирно ровим в раната... Това е началото на болестта.

Нашите деца могат да ни помогнат

Когато дойде моментът да възпитаме собствени деца, можем да чуем вярванията си за емоциите изказани на глас: „Недей да крещиш, не е културно!“, „Спри да плачеш веднага!“, „Не се смей толкова високо!“ Защо продължаваме да учим децата си да затварят в себе си истинските си чувства, а не се учим от тях ние самите? Те приемат своите емоции и непосредствено ги изразяват. В което ние постоянно им пречим с нашето възпитание. Напоследък като че ли родителите са по- толерантни към дребни емоционални „прегрешения“, но съм чувала и доста крайни изказвания от типа на: „Не ми се лигави!“, когато детето се опитва да се умилква, преправя си гласа или подскача, ръкомаха. Това за него е просто израз на обич и на спонтанна радост от живота и то никога не би могло да разбере защо проявата на тези хубави емоции води до това да му се скарате. В подсъзнанието му остава връзката „аз изразявам обич и радост – те ми се карат“ и то спира да изразява тези емоции, за да не ядосва мама и татко.

Постоянна връзка с емоционалността - най- важният урок на децата

Погледнете детето си – то се сърди, крещи, казва на другото: „Повече няма да играя с теб!“, а само след минути двете деца отново се смеят и тичат заедно. Никой не помни спречкването. Да сте чували за злопаметно четиригодишно дете? Просто не съществува... За съжаление, още след петата година децата ни вече са програмирани от нас самите... да се саморазрушат отвътре. Бързото преработване на емоциите е това, на което ние трябва да се учим от децата. Сигурно сте виждали как играят с часове с непознато дете, забавляват се, смеят се, прегръщат се, споделят си, а после се разделят с усмивка, когато им махнете за тръгване. Не си знаят имената, не питат дали ще се видят отново, не плачат едно за друго, просто живеят за мига. Животът точно в този миг, без болката от миналото и без страховете за бъдещето да дебнат постоянно, това е ключът към здравето и нещо, което само децата умеят.