Споменът - бягство в/от него

Никой не бяга от хубавото. Затова и към „виртуалното пространство“ на хубавите спомени бягаме, когато реалността не ни понася, а към лошите гледаме да не се връщаме. Не е задължително всичко това да е напълно осъзнато. Даже по-често не е.

Спомените имат особеността да не са съвсем реалистични при цялата честност, с която се отнасяме към тях. Причината е, че помним избирателно, без да си даваме сметка за това. От едно и също общо преживяване след време двама души помнят различни неща. Понякога толкова различни, че все едно не става дума за същата случка. И това е нормално – един се впечатлява от едно, друг – от друго. Човек е особено чувствителен към детайли, които го засягат пряко, лично и затова не ги забравя. Другият може нищо особено да не е влагал в думи или жестове и те моментално да са се изтрили от съзнанието му. За отсрещната страна обаче те са съдбоносни или предизвикват въпроси и след години. Понякога човек помни, буквално за цял живот, абсурдни подробности без никакво отношение към събитието. Като стичащата се капка роса по листо по време на вълнуваща екскурзия, например. Или като цвета на дрехите, с които е бил любимият на първата ви среща. Важното е, че всички тези моменти са емоционално силно натоварени и от цялото изпъква с огромна сила някакъв детайл, абсолютно безсмислен. И остава в съзнанието ни завинаги.

Човек често и лесно забравя лоши спомени. Механизмът е прост – когато не се връщаш към нещо, което те наранява, то постепенно избледнява в съзнанието ти до степен на полузабрава. Накрая много повече остава споменът как си се чувствал в ситуацията самият ти, отколкото събитието. Бягството от лошия спомен е естественото ни дистанциране от болката. Когато този стремеж да отклониш мислите си от негативната случка престане и бъде заменен с отстраненост, означава, че тя е преболедувана, отрицателното в нея вече е престанало да е проблем за теб.

Възможно е самите ние да не си даваме сметка, че нещо в настоящите ни куца, липсва ни хармония и удовлетвореност в битието. Сигурен знак, че е така, е прекалено честото връщане в света на хубавите спомени от миналото. Те стават наше убежище, пристан. Или просто другата тежест във везната, която горе-долу да уравновесява вътрешния ни мир и макар илюзорно, да ни дава чувство за баланс. Не става въпрос за естественото умиление, с което си спомняте понякога за безгрижието на детството, за сигурността на родния дом или вълнуващите студентски години. Става дума именно за бягство. Когато животът ти не е това, което си очаквал, да затвориш очи и да емигрираш в епизодите на една отминала реалност. Да преживяваш отново и отново моменти от голямата си недоизживяна любов, да изпитваш онзи комфорт, топлина и сигурност на събуждането в родния дом, да се потапяш в детайли емоцията от срещата с обичани хора... Това е стопроцентов сигнал за липси – на любов, на защитеност, на близост.

Спомените са нещо много стойностно, в тях – това сме ние, но умението за лека дистанцинараност, критичен поглед и възможната обективност биха ни дали равновесие и стабилност. Да ги ценим и обичаме, защото хубави или лоши – те са самите нас, нашата история, същността ни. Нали сме станали такива, каквито сме сега, чрез преживяното, но и да не ги идеализираме или надценяваме. Настоящето е винаги по-важно от всяко минало събитие, защото миналото не търпи промяна, реконструкция или корекция. То е нещо, което трябва да бъде прието, да се научим да живеем с него без болка и без носталгия. Настоящето е обаче изцяло наша територия – ние го владеем, управляваме, конструираме. В него зреят образите от бъдещето, което моделираме в мислите си. В него осмисляме и най-личното ни пространство - на спомените. Да се обърнем и погледнем към тях така, както те заслужават – с малко ирония, мъничко тъга и много нежност. И да продължим напред.