Нека не се заблуждаваме - понякога просто идва време за раздяла

Понякога сме в едни такива връзки, които хем знаем, че не ни дават почти нищо от онова, за което мечтаем, хем няма човек на тази земя, който да е способен да ни убеди в това. Влезем ли веднъж в омагьосания кръг, в навика, в нежеланието за промяна, излизането е безкрайно трудно. Започваме да вадим аргумент след аргумент, за да убедим себе си, че сме на правилното място с правилния човек, но някъде там дълбоко в сърцето ни нещо толкова силно липсва, че не е никак трудно да го усетим. И въпреки неприятното усещане, ние не сме способни да се отървем от тази връзка, защото съществуват заблудите - подвеждащите оправдания, които ползваме постоянно и в които в даден момент започваме да вярваме и ние.

Кога трябва да спрем да се самозаблуждаваме:

"В този момент на връзката аз давам повече"
От тук започва всичко, защото любовта е действие, а не думи и нашето си измисляне - тя е взаимодействието и ако между "давам" и "получавам" няма знак за равенство, започнете сериозно да мислите върху опцията раздяла или поне почивка. Няма как да не усещате, когато вашето даване е за сметка на още искане. Когато получаването осезаемо намалее, потърсете причината. Поговорете с него и му кажете съвсем открито онова, което ви тормози. Ако няма резултат в следващите два- три месеца, просто спрете да се заблуждавате. Наскоро една позната ми сподели „аз работя, гледам децата, пазарувам , готвя и чистя, той само ходи на работа“. Сигурно не малка част от жените ще кажат същото- че ангажиментите им са в пъти повече в сравнение с мъжките. Че когато поискат помощ, им се отговаря с „зает съм“, „не сега“, с досадна физиономия и дори повишаване на тон. Но тук не говорим само за този вид даване и за битовизмите, съпътстващи ежедневието ни, макар че те са пряко свързани с другото даване- на внимание, отношение, грижа и любов. Започне ли да ви липсва нещо, не задълбавайте във вашата вина, само за да оправдаете неговата. Лесно е да си дадете сметка, че нещата не са такива, каквито са били. А и дори вината да е във вас, помислете защо вие не желаете повече да давате и защо не го правите както преди. Във всички случаи, нещо не е наред и изходът общо-взето е само един.

"Всеки има своите недостатъци"
„Недостатък“ е той да не обича да гледа филми у дома, а вие да си умирате за домашно кино вечер в прегръдките му. И да, този „недостатък“ все някак се преодолява. Дали обаче можем да наречем по същия начин факта, че той обича да пие бира с приятели навън през вечер, докато вие чатите с приятелки у дома. Че предпочита мъжката им компания пред това да излезете някъде заедно. Оправдавате го с различните ви интереси, с това, че и той има нужда от лично пространство? Замислете се до колко това лично пространство не е твърде лично и заемащо по-голямата част от времето му. Защото при един обвързан мъж, който истински ви обича, нещата не стоят така. Ако усещате, че не прекарвате достатъчно време заедно и че той дори не прави опит това да се промени, а напротив- прибира се с усмивка след поредното приятелско събиране, питайки ви равнодушно „ти какво прави“ , помислете за приоритетите на този човек и за желанието му да бдете едно цяло. Дали изобщо все още има такова желание? Веднъж започнете ли да се чувствате потиснати и разлюбени, пътят е много кратък…Вие го правите дълъг, прощавайки и страхувайки се да останете сами. Компромиси трябва да се правят и перфектни връзки няма, но не винаги. А и когато компромисите са „в полза“ на единия, докато другият по никакъв начин не иска да излезе от своята зона на комфорт, най-малкото имате нужда от залъгване. Истината винаги се вижда и то с просто око.

"Ами ако остана сама завинаги"
Една от най-често срещаните самозаблуди. Обикновено, когато години наред делим живота си с един мъж, не можем просто така за ден- два да решим, че е дошло време за раздяла. И дори да решим, можем да я отлагаме във времето с години. Навикът и страхът от самотата са чувства, които се преодоляват наистина трудно. Ако пък нямате къде да отидете, защото сте от друг град и живеете в неговия апартамент, тогава съвсем намаляват шансовете ви за друг живот. Разбираемо е да се плашите от толкова голяма промяна. Всеки знае, че дори да не се чувства щастлив в ситуацията, в която е, тази ситуация е част от зоната му на комфорт, част от ежедневието му, което дори да не щастливо, поне е спокойно и някак сигурно. Оставайки сам, почти всеки се чувства уплашен и не знаещ в коя посока да поеме. Не е ли по-добре обаче, да поемеш в някаква различна посока, защото тя със сигурност ще те отведе на нови места и ще те запознае с нови хора, отколкото да стоиш там, където си години наред, докато животът си тече? Твърде голяма част от нас си позволяват да изживяват живота си в тъга- тъга, с която в даден момент до толкова са свикнали, че дори харесват. Не се дръжте така, сякаш сте обречени на нещастие и просто сте го приели, защото щастието ви чака някъде там. Достатъчно е да го поискате, да се осмелите да преминете през не една сложна ситуация и трудност, за да се озовете точно там- там, където сто пъти ще съжалите, че не сте „отишли“ по-рано. Просто си позволете да взимате решения по-бързо! Само така щастието ще дойде при вас по-лесно. Страхът от самотата става все по-голям с напредване на годините, затова не чакайте.

Любовта трябва да е осезаема между нас въпреки дребните неразбирателства. Тях винаги ще ги има, но ако те не правят живота ни горчив, ако бързо ни минават и на следващия ден можем отново да се целунем на закуска с усмивки на лицата, намерили сме човека. Ако обаче с дни не можем да се съвземем след поредния скандал и проливаме сълзи периодично, ако дълбоко в себе си знаем, че не той е човекът (вярвам, че това винаги и всеки го усеща), няма сила на света, която да ни спре да си тръгнем. И има стотици малки сили и причини, които можем да си намерим като оправдание. Дали ще е тази, че вече сме минали 30-те, 40-те или които и да е години и ни е късно да търсим тепърва перфектния, дали ще е това, че няма перфектни, дали ще е липсата на време или фактът, че вече имаме дете или деца, не е важно. Важно е това, че всички тези оправдания ни оставят там, където сме. Често - в средата на нищото - там, където не изпитваме нищо положително , но си казваме „и това ще мине“. Ще мине, само ако ние тръгнем в друга посока. Защото имаме един живот, който заслужаваме да изживеем щастливо! Без да слушаме хорските приказки, без да робуваме на остарели виждания за семейство и щастие, без да си казваме, че „всеки има проблеми и нищо не може да е перфектно“. Нищо не е перфектно, но често дори не искаме да разберем, че може да бъде много по-хубаво.

Не си позволявайте да се примирявате с живот, който не желаете! Защото има и друг. И той е тук. На тази Земя. Не чакайте следващия, защото за него не е сигурно, че го има!