Когато някой близък тежко боледува

Най-близката приятелка на Силвия има злокачествен тумор и ходи на химиотерапия, но тя така и не може да събере сили, за да й се обади и окуражи. Какво я спира? Страх или по-скоро някакво смътно чувство за вина, за това, че тя самата е здрава, а приятелката й се бори за живота си. В този момент нужните думи трудно се намират, а реакцията най-често е неадекватна.

Когато разберем за тежкото заболяване на някой близък човек, ни обхваща отчаянието. С цялото си сърце искаме да му помогнем, но се чувстваме безсилни. Готови сме да извършим подвиг, но се сблъскваме в границите на своите възможности. И не рядко започваме да обвиняваме самите себе си. Най-лесният начин да заглушим мъчителното чувство, както в случая със Силвия, е бягството. Той може да има различни проявления – отложено телефонно обаждане, „закъснение” за приемния час в болницата, или постепенно отчуждение. Други пък, точно обратното – проявяват пресилена грижа, отдавайки на болния всичките си физически и душевни сили, не рядко за сметка на собственото си щастие.

Корените на „вината”
„Трябваше да настоявам за посещение при лекаря по-рано”, „Не внимавах”, „”Можех да го предотвратя” – това са част от обвиненията , които си отправят хората, които са чули най-страшната диагноза за свой близък. Те започват да се чувстват гузни и за миналите конфликти, за моментите на пренебрежение, но им е най-трудно да решат, как ще се държат от тук нататък. Сякаш нищо не се е случило, за да не наранят любимия човек? Или пък да променят своите отношения с него, защото той вече е болен. Това пък изглежда твърде жестоко и егоистично.

Другият източник на вина са социалните очаквания. Да бъдеш идеалната дъщеря, майка или жена според общоприетите представи означава да проявяваш извънмерна грижа към болния близък. Тези, които се опитват да постигнат този идеал обаче много скоро са обхванати от противоречиви чувства – между любовта и отчаянието, дори омраза към този, чиито страдания ги лишават от собствен живот и подклаждат чувство им за вина.

Да намерим верния път
Там, където има чувство за вина, не биха могли да съществуват нормални човешки отношения. Затова единственият път за преодоляване на внезапно настъпилото отчуждение към болния е осъзнаването на факта, че никой не е отговорен за нещастието на другите. Човекът, който страда обикновено не очаква нищо необичайно от близките си – просто иска да съхрани тези отношения, които са съществували до този момент. Едни хора предпочитат да поговорят за своята болест, други за нещо съвсем друго. В този случай е достатъчно той да почувства съпричастността на най-близките си.

Появата на болестта в семейството неизбежно променя живота на всеки един негов член. Страдащият се нуждае не само от морална подкрепа, но и от битови грижи, които често са изтощителни. Но тази помощ трябва да бъде така разпределена, че да не пада изцяло върху един от неговите близки, обсебвайки всичкото му личното време и пространство. В противен случай грижата се превръща в жертвопринощение, а това поражда агресия и нетърпимост и у двете страни.