Трудността да приемем детето такова, каквото е

Лесно е да се каже, но не винаги е лесно да се направи – да приемеш детето си такова какво е, а не каквото ти се иска да бъде.

Трудното идва от това, че всеки родител проектира върху рожбата си своите мечти. Иска му се, ако не го надмине, то поне да наследи най-доброто от него самия. А и се чудиш - как може точно твоето дете, твоята плът и кръв задължително да не е една прекрасна, съвършена, умна и способна личност.

Какво сладко бебе е, как божествено казва първите думички, как изумително прохожда... Да, но времето лети и започваш с непризнавано и пред себе си разочарование да виждаш, че това иначе прекрасно създание не е най-сръчното в детската градина; ченгелчетата, които пише са криви; рисунките - невъзможно, а стихчето, което всички деца научават наизуст с лекота, него го мъчи по няколко дни. Вярно, за сметка на това пее много хубаво, но толкова бързо се отказва от всичко, с което се захване, че и да има дарба, не я докарва доникъде.

Детето расте, расте и болката ти, защото не всичко е само таланти, а и особености на изграждащия се характер. За жалост НЕ всичко е само плод на възпитание и добър родителски пример, а детето ти е коктейл от гените на знайни и незнайни роднини с техните добри и лоши страни. Заедно с това то е отделна независима личност – със своите си слабости, недостатъци и качества, а не е твоето по-добро аз.

Какъв е изходът? Решението е да се научим да приемаме и обичаме детето си такова каквото е, а не каквото ни се иска да бъде. Да приемем, че то е един съвсем нов, друг човек със своя воля и своето безволие и да не допускаме да се съмнява в нашата обич и подкрепа. Разбира се, обичта не е само прегръдки и целувки, налага се и да се караме, да настояваме и да изискваме неотстъпчиво именно, защото го обичаме. Нали, ако не ни пукаше, тогава щяхме безпроблемно да го оставим да се прибира в късна доба, да се учи как да е или да се шляе без цел и никаква амбиция в живота. Въпросът е да го обичаме с неговите естествени несъвършенства, с неговите неудачи и с неспособността му да прави разни неща. Та нали всъщност такива сме и всички ние – несъвършени човешки същества, раними, криещи често своята уязвимост зад непукизъм, зад дървената философщина, че знаем отговорите на всички въпроси, а всъщност незнаейки нищо....

Ако не постигнем мъдростта да приемем детето си такова, каквото е, рискуваме много, дори да съсипем живота му. Единият вариант е да му насадим комплекси, които да отровят живота му. Един вечно недоволен родител е истински кошмар, а втълпеното, че не ставаш за нищо, е почти сигурна гаранция, че младият човек подсъзнателно ще се погрижи наистина да е така. Родители, които непрекъснато повтарят на детето си, че е мързеливо, например, го карат в крайна сметка да не прави нищо, за да опровергае вече лепнатия етикет. Особено пък ако няколкото опита да излезе от клишето са останали незабелязани.
Затова другото правило е – да поощряваме всяко усилие от страна на детето ни, да подкрепим и го подтикнем към още и още – често похвалата прави много по-големи чудеса, отколкото порицанието.

Прекомерните родителски амбиции могат да нанесат непоправими вреди. Могат да невротизират по-малкото дете. Могат да станат причина порасналият син или дъщеря да бъде тласнат към професия, за която няма способности, но това е била мечтата на родителя. Резултатът – един млад човек недоволен от работата си, от живота си, с професия, която му тежи, не е добър в нея, живеещ с растящото усещане за неудачник. Да го тласнат към брак, който няма да го направи щастлив, но родителите са упражнили нежен натиск, защото насреща е добра партия или вече е на години за женене. Затова да оставим децата си да живеят своя собствен живот, а не да се опитваме ние да живеем чрез тях. Това няма как да стане.

Всъщност по отношение на нашите деца важат същите закони, както във всяка една разновидност на любовта – да обичаме човека такъв какъвто е и да направим всичко той да е щастлив. А какво повече можем да искаме за детето си?