Родители на тийнейджъри, да посрещнем предизвикателствата!

Някои неща в израстването не се променят с поколенията, някои се променят. Когато сме родители на тийнейджър, ние се сблъскваме с този парадокс - как да извлечем от своя опит като тийнейджър и от своя опит като родител, който ни дава знание за нашето дете-тийнейджър, ново знание, което да ни помага да се реабилитираме с авторитет във времената, в които то расте.

Тийнейджърът е началото на зрелия човек, на възрастния човек и не можем да го третираме като дете. Да раздаваме заповеди, да се налагаме, да представяме жизнения си опит и знание като крайна инстанция. Защото за пръв път сега, ние сме подложени на критика. Понякога емоционално поднесена, понякога изненадващо разумно, понякога объркано, понякога по-ясна и категорична, отколкото ние самите сме склонни да се съдим.

Това е нов етап в отношенията ни, в който ние първи трябва да скочим. За да предложим на нашия тийн онова, което сме му предлагали досега - увереност, че знаем какво правим, сигурност и доверие. Дори и да не ги чувстваме, трябва да сме честни и поне да положим усилие.

1. Какво ни дразнеше най-много като тийнове? Помним ли?
Че ни критикуват за външния вид, че не одобряват приятелите ни, че се стремят да ни контролират, че изискват повече и повече, че избухват в тиради, с повод и без повод, че ни наказват. Нима децата ни не се оплакват от същото? Ето, тези неща никога няма да се променят и върху тях си струва да работим първо със себе си, да се свържем със своето минало като тийнейджъри и да осмислим отношението на нашите собствени родители. За кое се оказаха прави, за кое не познаха и какво беше общуването тогава.

2. Всяко поколение принадлежи на времето си Колкото и да младеем в душата си, колкото и рано да сме родили децата си, да работим с млади хора и т.н. ние не знаем нищо за тревогите на днешните младежи. Не е инужно, имаме си достатъчно наши. Не бива обаче и да ги подценяваме. Смехотворно ли е, че днес дъщеря ни се е скарала с приятелка и тя я е блокирала в инстраграм? Ако отговорът е "да", значи дори и не сте на правилния път към разбирането на детето си. Смехотворно ли е, че днес момчетата са играли на Fortnite и не са включили в мрежа сина ви? Положението е също толкова сериозно за тях, ако най-добрата ви приятелка спре да ви говори и ви подмине като пътен знал или ако разберете, че мъжката компания, с която сте всеки петък на бар, се е събрала тайно от вас без обяснение.

Новите времена имат проблеми, които оставят неразбрани за нас, но които са целият свят за децата ни. Това е тяхно пространство, тяхна среда, тяхно бъдеще. В него са първите гаджета, секс, приятелства, работа, учене, самостоятелно жилище, и ако ние не работим по точка 1., ние никога няма да имаме място в техния живот.

Какво можем да предложим на тийнейджъра си:

Усещането, че е харесван и приет, че сме на негова страна. В общуването ни трябва да се появи едно ново чувство - симпатия и доброжелателство. Това променящо се дете не ни застрашава, макар вече да има свое мнение и често да е несъгласно, не е необходимо да се налагаме и да става нашето за всяка дреболия. По-скоро трябва да ни води любопитство към това променящо се дете, какви мисли го вълнуват, какво се случва с училище, с приятелите му. Каква е днешната мода или изпълнител, как носят косата си момичетата и кои са най-готините маратонки. Ако детето усеща комфорта на приемането, то ще остане отворено към нас. Дори когато го критикуваме, то трябва да бъде доброжелателно, а не унизително.

Да изслушваме мнението му и да разговаряме с него като с възрастен. Децата в процес на израстване не искат да бъдат приемани за деца. Те имат мнение, имат интереси, имат теми, които ги вълнуват. Може това да не е външната политика на Европейския съюз или сонетите на Шекспир, но независимо от темата, ние трябва да ги приемем за равни на нас събеседници. Дори да грешат, дори да не се изразяват правилно, ние не бива да посрещаме разсъжденият им за глупости, за маловажни и трябва да се стараем да водим цивилизован, аргументиран и уважаващ събеседника диалог. Ако искаме насреща си същото за теми, които нас ни вълнуват.

Своя опит. Децата винаги искат да знаят за миналото на родителите си. Какво е било, когато те са били малки, какво е било, когато са се карали с приятели, нямало е пари, имало е проблеми с оценки. Без да изтъкваме нашия опит като единствено правилен или да се сравняваме, ние трябва да можем спокойно да отговаряме на техните въпроси или така да разказваме, че да им предложим тема за размисъл и за техния живот. Защото те търсят точно това в нашите разкази - сигурност, че всичко минава, утеха, че на всеки може да се случи, идея как да се справят с даден проблем. Нека поднесем нашите истории честно, с хумор и чувство за самоирония.

Твърди граници, в които детето трябва да е убедено. Родителите не бива да са приятели с децата си. Те трябва имат авторитет на хора, които имат повече житейски опит, повече знания и умения за света и те трябва с авторитета си да бъдат рамката, по която децата добиват увереност и опит, тяхна сигурност и сила. Да, този авторитет е любящ, доброжелателен, но трябва да остане твърд. За малките деца това е важно, за да се установят норми на поведение, усещане за редно и нередно, да се въведат морални и социални принципи. Но за децата в началото на пубертета е критично важно в по-нататъшен аспект, защото едно дете, чието тяло се променя, цялото то се променя в една за него огромна неизвестна има още повече нужда от сигурност и граници. Това се превръща в загриженост в техните очи, в стремеж към близост в моменти на несигурност и страх.

Умерени родителски амбиции и очаквания. Да, децата трябва да се учат добре в училище, трябва да добиват знания, което води и до добри оценки, макар и не непременно. Да, родителите са там, за да натякват всеки божи ден за написани домашни, по-малко висене с телефона, повече време за четене и излизане навън. Да, това е свързано с оценките, но оценките и успехът в училище не изчерпва личността на детето. То има интереси, има свои посоки за следване. Натякването трябва да бъде обосновано и осъзнавано, за да не бъде приемано като налагане и затова - със съпротива. Тайно в себе си децата знаят, че е за тяхно добро, но трябва да и да бъде изяснено, че не ги сравнявате с деца с по-висок успех, че ученето е важно и за самодисциплината по-нататък в живота, че добрите оценки все пак са важни, ако иска да следва мечтите си.

В същината на задължителното родителско натякване не е налагане, а възпитателна настойчивост, зад която прозира любов и загриженост детето само да намери механизмите да бъде успешно и щастливо от това. По-важно от нашите собствени амбиции и очаквания за тяхното бъдеще, което ние няма как да предвидим, са умението да намират радост в досадните неща, да планират времето си, да научват повече за себе си, света, хората. На това никой друг няма да ги научи, затова сме ние - родителите.