Чувството за семейна общност се ражда в малките истории, разказани между нас

Всяка година на рождения ми ден майка ми звъни рано сутринта и ми разказва за деня, в който съм се родила. За бурята, която провалила концерта на „Смоуки” и как къщата се озовала, пълна с разочаровани, пийнали мъже, приятелите на баща ми, и една раждаща жена, която сe чудела кое по-напред да стори. Всяка година слушам тази история, знам я наизуст, но никога не ми омръзва и гласът на мама винаги трепери, вече 32 години.

Моите деца обожават да слушат от бабите и дядовците си истории за нашето детство, а и на тях сякаш не им омръзва да ги разправят, с все по-пикантни подробности. Разказите от баба на внуче, от баща на син, от далечните и близките роднини са невидимата тъкан, която ни прави семейство, род. Знание, което получаваш вечер на заспиване, на празничната маса или когато просто правим нещо заедно. Знание, което ти казва кой си и от къде идваш. Как тези преди теб са оформили живота ти сега, какъв е бил техният живот.



Не всеки има шанса да има голямо семейство с много роднини или с повече от две поколения. Или, ако го има, дали го оценява? Живеем отделени, виждаме се рядко, езиците, на които говорим, вече ни отдалечават. Границите между поколенията са все по-дълбоки, но тази връзка продължава да ни липсва и да ни тегли вътрешно към някакъв корен, който да припознаем. Защо споделяме толкова много притчи и легенди от цял свят в социалните мрежи, картинки с дзен цитати или от Ошо, Руми, Ганди – това е повикът ни към духовно семейство, към център на душата ни.

Вместо към тях, нека се обърнем към нашето собствено семейство.

Възрастните хора правят една много голяма грешка в опита си да намерят път към младите поколения: не поглеждат от тяхната гледна точка. Историите им понякога звучат архаично, назидателно, твърде морално, което освен че отблъсква, показва, че духът им е остарял, че гледат на живота като нещо ясно, достатъчно, завършено. Но това не е така: Животът се променя и точно децата са начинът да се променяме и ние спрямо него. Затова – нека отворим очите си и да не бързаме да махаме с лека ръка: „Едно време ние – ехее! А днешните млади...”



Затова погледът от гледната точка на децата, винаги има резултат те да слушат и възприемат нашите истории, да ги припознават и като свои, а не само като част от миналото. Наблюдавайте децата, какво се случва с тях, и свързвайте вашите истории с техния живот, като пренебрегвате разликите заради годините, а се съсредоточете върху основното, което ще „проговори” и на тях.

Добрите намерения са в основата. Защо иначе да разказваме нещо, ако то не е да помогне, да развесели или да разкрие непозната част от семейната история. Ако виждаме, че тинейджърът страда, то темите обикновено са две – любов или приятели, нима тези теми не са вълнували и нас? Ако виждаме, че е потиснат, може би имаме някоя смешка за него, която да го разсее. Семейните сбирки на Коледа или Великден са идеални, в кръга на добронамерената шега, да се разкрият пикантни подробности за някой член на семейството и всички да се посмеем заедно. Случки, които за разказвани от егоцентризъм, за назидание или за самоизтъкване не са интересни и силно отблъскват който и да е слушател.

Винаги с чувство за самоирония. Възрастните, които се вземат твърде на сериозно, смятат, че са видели и преживели всичко и това ги е качило на твърде висока камбанария, не могат да стигнат до децата си. Подрастващите особено са чувствителни към авторитетите и искат да бъдат самостоятелни. Самомнителната мъдрост няма да ги привлече, дори напротив, те искат сами да стигат до истините си. Но възрастен, който се шегува със себе си, който признава, че има слабости и е правил грешки, и все пак - се е отърсил и е продължил нататък, е пример, който може да бъде следван, точно защото е достъпен за техния жизнен опит.

Ако сме в другата позиция – на търсещи историите, търсещи своя семеен корен и мъдрост, на която да се облегнем, често сме в ситуация, в която не знаем как да попитаме, да разположим по-възрастните. Те все бързат или са се оттеглили толкова назад в миналото, че стават недосегаеми за нас.

Кои въпроси са едно добро начало:

Какъв беше като малък? Кой ти беше любимият учител? Какво беше твоето училище? – нещата от ежедневието
Как се запозна с дядо? Каква беше сватбата ви? Само него ли си обичала през целия си живот? – нещата за любовта
Как празнувахте Коледа, мама като беше малка? Какво дете беше тя? Кога много те е ядосала? – за нашите родители.

Винаги можем да започнем от неутрални теми за обществото, традициите, порядките и да преминем към личните. Хубаво би било да записваме историите, да правим тези малки карти на нашето семейство, които ни белязват и през нашия живот, да направим родословно дърво. Разплитането на стара случка, някоя загадка или тръгването по следите на интересна личност от рода може да е началото на нещо повече от приятна вечер. Нека не изпуснем да зададем тези въпроси, защото никой не знае колко дълго сме на тази земя.

В семейството всички сме страни и всички сме посредници един на друг. Стига да имаме желание и вътрешната нужда да завъртаме колелото на поколенията си, да усещаме приемствеността и грижата, да разпространяваме любовта. Защото тя е цвете, за което всеки поотделно трябва да се погрижи, но когато го правим заедно – то прераства в градина.