Състезателният дух, който ни прави нещастни

В човешката природа, в различна степен е заложен състезателният дух. Нуждата да се конкурираме е свързана със стремежа към блага и успех, за намиране на партньор, с нуждата от цел и посока на същестуването ни. Много професии днес са свързани със състезателен дух - това са водещите позиции в най-добре платените и престижни професии, но и в производството и услугите отново ще открием как състезателният дух на някои им помага да печелят повече и да заслужат уважението на колегите си, което пък върви често със завист и сложелателство.


Обикновено родители със състезателен дух провокират и развиват това у децата си. Поставят ги в ситуации на състезания и конкурси, сравняват ги със съученици, с техните успехи, със своите собствени успехи. Това е начин да се манипулира детето, волно или неволно, да зависи, да се тревожи от одобрението на родителя си. Дали това, което е постигнало, е достатъчно, дали може повече, дали ще бъдат най-сетне доволни от него. Знаем, че одобрението от родителя е най-желаната награда за всяко дете. В днешни дни полето за изява на този дух е огромно - това са всички извънкласни и училищни състезания, в които децата доказват различните си способности. В моят скромен родителски стаж на две момчета в разгара на тийнейджърството, съм се нагледала на какво ли не от страна на родителите и искрено съм съжалявала децата им, които никога не са достатъчно добри.



Състезателният дух , който прикрива страха и липсите в детството. Когато сме с ниско самочувствие и самооценка, това се проявява най-често, когато до нас застане някой "по". По-успял, по-красив, по-талантлив. Мислим, че никой няма да ни обича такива, защото ето - този е "по". Страхът някой да открие, че сме обикновени, може би посредствени и нищо особено, но превръща в кълбо от тревога, която маскираме с гонене на фалшиви цели и успехи, за да докажем на всички, на себе си, че струваме, че сме надарени. Такива хора са критикувани постоянно като деца, сравнявани, никога не са хвалени и нокога не са приемани, каквито са.

Състезателният дух, който ни подмамва да гоним нереални цели. Без да се замисляме, дали това нещо е за нас, дали наистина го искаме, дали сме добри някъде другаде всъщност, ние се втурваме в измислени състезания по самодоказване. Едно спокойно осмисляне на таланти, възможности, потенциал, без сравнение с другите, може да ни помогне да видим това, в което сме наистина добри, което наистина желаем, а не което други ни диктуват, че очакват от нас. Това препускане без реално удовлетворение, ни прави откровено нещастни.

Състезателният дух, който ни пречи да приемаме критика, да похвалим друг, да бъдем щедри. Неспокойствието ни прави болезнено чувствителни към критика - изречена на глас, тя моментално значи, че ето - за нищо не ставаме, никой не ни харесва, почвата под краката ни пропада. На обратната ос е войнствеността. Другите са лоши, те не ни разбират, те ни се подиграват, а ето - те също не са особено добри, кое им дава право да критикуват. Много трудно един такъв човек отбелязва чуждите успехи, много трудно той успява да се зарадва за близките си.

Състезателният дух, заради който с всяка провокация започваме битка. Мъдрите хора внимателно избират битките си и враговете си, образно казано. Те не се впускат в надпревара с вятъра, само защото е усетил полъха му. Той остава и на другите да се борят и търси онази битка, която ще си струва разхода на ресурс и време. Обратно на това, хората със състезателен дух, може да се заинатяват за всеки повод. Да търсяв състезание так, където то не съществува, дори напроти - не е желано никак. Това неимоверно изтощава и най-лошото - настройва околните отрицателно.

Хората със силно изявен състезателен дух не са харесвани и нямат много приятели, но са приели това като цена на победата. Те често изобщо не могат да се контролират, груби и осъдителни са. Те се подиграват и се самоизтъкват. Вероятно постигат резултати в работата, живеят добре материално, но вътре в себе си те са самотни и нещастни. Защото състезанието никога няма край за тях, никога не побеждават и не могат да се нарадват на победата си. Защото състезание всъщност няма.

Колкото по-скоро разберат, че всеки човек си има свои цели, свои мечти, които не могат да бъдат сравнявани, защото всички сме различни, идваме от различни пътища и носим различен багаж със себе си. Толкова по-скоро те ще свалят багажа и от своите рамене и ще си починат, ще постигнат спокойствие и мир с това, което са, с това, което имат. Ще простят и ще търсят своите собствени източници на щастие и удовлетворение. Ще признават грешки, ще отстъпват, ще правят компромиси и ще видят колко сложно красив и наситен с нюанси, индивидуалности е техния живот.