Hera.bg - Защо спрях да се питам дали съм добра майка? | И как понякога неочаквано получавам отговор

И как понякога неочаквано получавам отговор

Откакто се роди второто ни момиче, не се питам дали съм добра майка. Не че не ми е важно да бъда или че не искам да ме запомнят като такава. Тези 5 години, докато растеше сама и необезпокоявана голямата, често се питах, признавам. С малката открих обаче, че този въпрос е особено вреден по три (поне) причини:

1. Гълта невероятно много енергия, която ми е нужна другаде
2. Създава тревожност, бездънна дупка, от която не излиза нищо добро
3. Никога няма да получа отговор на въпроса приживе така или иначе

Вместо да се питам това, се уча да съм смела в ситуации, които изискват моето решение, в които имам избор между това да реагирам първосигнално и да реагирам "възпитателно", т.е. да осмисля ситуацията и да избера, това, което дава урок, пример, създава добър навик. Понякога се получава, понякога - не. Ситуациите и те имат свой ход, който не ме чака много-много да мисля. Когато видя ефект от "възпитателните" си решения след време, не всеки път се случва нали, си казвам, ама много тихо: "Може би все пак се справям?".

В родителството няма гаранции, че се справяме. Има доказателства понякога, но след време и малко генерални - получаваш неочаквана прегръдка или чуваш преди да заспят: "обичам те, мамо!" (голямата) или "ти миришеш сладко на топла майка" (малката). Хората те поздравяват, ахкат под снимки и статуси във фейсбук, че имаш възпитани, добри и умни деца (защото не ги виждат вкъщи какви са, разбира се) или те гледат с укор (но укорите да си ги оставят в тяхната градинка, не ги приемам в моята) Но има нещо, което категорично ми дава увереност, че може би се справям все пак.

“В моментите, когато двете момичета не са наблюдавани и сгълчавани...”

1. "Остави сестра си на мира, има домашни!"
2. "Тя е по-малка, покажи й, вместо да й се караш!"
3. "Защо просто не млъкнете и не се редувате!"

“...и се държат наистина мило една с друга! ”

(без да ги назидавам, без да ги уча да се разбират, без да ги карам да отстъпват, и то аз, която съм само дете.)

В тези моменти, когато се прегърнат, цункат се бързо и сладко. Когато заспят, гушнати, и книжката, от която преди малко е чела каката, падне глухо на пода. В моментите, когато малката каже: "Ще оставя и за кака да има!" или голямата: "Чакай, Боби, нека ти покажа как се рисува човече"

“В моментите, когато си свързал не само с кръвта и гените две човешки същества, дал си почва на близостта им, виждаш любовта им - тогава си казваш: "Е, трябва да съм добра майка, щом се случва, нали?"”

(а за награда и те са добри деца, щом ти дават няколко безценни мига от типа "тишина, краката на масата и чаша вино в едната ръка")