Любовта, която разрушава всичко по пътя си

Запитвали ли сте се дали има любов, която руши? Обикновено, когато се съберем с някого, ние градим, стараем се да създадем наш общ свят, а не да унищожим отделните си светове. И няма как да е иначе. Истинската любов е съзидателна, тя строи мостове и кули, а не събаря покриви. Съществува, обаче и една друга любов, която не съм убедена, че трябва изобщо да наричаме любов и тя е онази, от която твърде често искаме да избягаме и въпреки това и много често се завръщаме....пак и отново, докато не ни „разруши” напълно. Как да познаем кога става дума за такава, меко казано неразбираема обич и дали има смисъл да продължим да я държим близо до себе си?


Как се държим, когато сме в плен на деструктивната любов?

Имаме нужда да се убеждаваме за нея по някакъв начин. Често ставаме жертви на клишета - че истинската любов е сляпа, луда и на ръба. В други случаи отчаяно искаме да избягаме от себе си, за да не си признаем, че сме всъщност съвсем обикновени и искаме банални неща. За тези представи вина имат и филми, книги, в които любовта е представена за "готина" единствено, ако е разрушителна.

Държим се като абсолютно забравили себе си Нерядко пренебрегваме собствените си нужди и интереси в опит да удовлетворим на чуждите. Част от деструктивната любов е разпадът на нашата личност. Разпад, който ние позволяваме и дори искаме. Любовта била себеотрицание, отказ от егото. Не на всяка цена и не изцяло.

Проявяваме тотално пренебрежение към независимостта на партньора Опитваме се да го направим част от себе си някак насила, не му даваме да диша от постоянното ни присъствие, задаваме въпроси, които са напълно излишни и целящи единствено да се усъмнят в другия и дори да го унижат. Понякога открито следим всяко действие на партньора си с идеята, че така го пазим и се грижим за нашата връзка. Под наш контрол сме само ние самите, но в този случай изобщо не го осъзнаваме.

Непрестанно се опитваме да променяме и манипулираме. Неизменна грешка в любовта е опитът да промениш другия, независимо, дали става дума за избора му на ризи или за избора на кариера. Но ние пък държим да ни приемат такива, каквито сме. Е, справедливо ли е? Деструктивността се изразява в точно това неприемане на другия в пълната му цялост.

Носим се по течението и губим интерес, без това да ни тревожи особено. Безразличието убива същността на любовта, която е грижата. Течението ни засипва с битовизъм, иска от нас да говорим на банални теми за вечерята, роднините, почивката на море. Течението ни отдалечава, заставя ни да се съобразяваме с външни хора и обстоятелства. Разсейва ни.



Кои са грешните мотиви да започнем връзка? Искаме да забравим предишен партньор, от скука или самота. Когато сме твърде емоционални и рядко се доверяваме на разума си. Не малко хора описват любовта като същински ураган, като изпепеляващ всичко до основи пожар, като нещо по-силно от теб, което не можеш да владееш по никакъв начин. Дали, обаче си даваме сметка, че всички тези усещания, водят най-вече до разрушителни последствия? Дали изобщо знаем какво е истинска любов, за да се доверяваме на тази толкова унищожаваща нас самите? По-вероятно е да не познаваме онази истинската- създаващата. Възможно е просто да се чувстваме сами и затова да се хвърляме презглава в подобен пожар, който освен да ни изгори, нищо добро не би ни сторил. Моментът на осъзнаване идва рано или късно, но ние просто не искаме да излезем от деструктивната любов.


Можем ли да превърнем една истинска любов в деструктивна?

Възможно е отношения, които започват обещаващо, в последствие да бъдат нарушени от изпитанията, през които минават. Възможно е единият партньор да се окаже твърде слаб или обсебен от другия и нещата да тръгнат в неправилната посока. Възможно е и т.нар. разрушителна връзка да започне да се променя към добро, но това обикновено става с външна помощ от психотерапевт или с „порастването” на партньорите, с общи усилия. Истинската любов е съзидателна, а не разрушителна. В нея растем заедно и приемаме промените един с друг. Търпим се и се харесваме, смеем се заедно и искаме да радваме другия. Осъзнаваме къде сме във връзката си и кой е до нас.

Затова, нека бъдем разумни, дори в любовта. Не, няма противоречие. Когато знаем какво искаме и кое ни убива, вместо да ни усмихва и да бъде силата ни, по-добре да го оставим да си отиде. Наясно сме, че една раздяла е далеч по-добрият вариант от някакъв вид съвместно самоунищожение под предлог „ама ние се обичаме”. Да заявиш отговорно, че обичаш, е да го доказваш с действията и думите си ежедневно. Ако с тях рушиш, с две красиви думи, казани като по навик след поредния „взрив”, не можеш нищо дълготрайно да съградиш.