Лична история: Как се възстанових след развода

Разведена...не разделена, не в командировка или на стаж – разведена! Тежестта на думата ми се е струвала силно преувеличена, но тогава я усетих напълно – та това е цял, отделен семеен статус. Бездушно издаващ поражение, провал, депресия, проси съжаления...Ако някой ме питаше: „Омъжена ли сте?”, аз имах два избора за отговор. Дългата версия: „Бях млада, срещнах хубаво момче и се влюбих, но допуснахме времето и грижите да ни отдалечат, не се грижехме един за друг, но си разменяхме обиди или мълчание и любовта ни умря. Останалото е следствие, но да, дори след развода, аз все още се чувствам омъжена” Не давах тази версия, а кратката: „Бях, но се разведохме.” А понякога дори забравях за развода и машинално ограждах на семеен статус – „омъжена”.

Трудното, истински трудното идва заради детето. Виждам него в очите й, маниерите, които ме разсмиваха в него, с тъжна наслада забелязвам у нея. Толкова е трудно да се разделиш с някого, а да виждаш умаленото му копие всеки ден. Тъгата, която я обзема внезапно, оставя дълбоки дири в и без това изораното ми сърце. Детето няма вина, опитахме заради нея, но само стана по-зле. Когато решихме, изпитахме облекчение. Мина бързо и лесно, ние двете останахме в нашия си дом, а той е на квартира. Опитва се да събере и той живота си наново. Защото той наистина продължава, без да ни пита, искаме или не, трябва ли или не. И единствената ни възможност е да продължим с него. Не заради детето, заради себе си.

Кога започнах да се съвземам след развода

Когато се прибрах една вечер, дъщеря ми беше на гости у приятелка, и открих, че тишината и самотата ми харесват. Искам да изпълвам пространството с моите си звуци, без да се притеснявам той какво мисли, той какво ще каже – ако увелича музиката или изпия сама една бутилка вино. Свободата от това, което толкова време ме е потискало, изби с пълна сила една ледена февруарска вечер. И докато детето остана да спи у приятелката си, аз изпих една бутилка вино съвсем сама и танцувах до полунощ на любимата си музика.

Когато видях, че детето е щастливо така, с това положение на отношенията ни, защото отчаяно искаше ред. Разделихме се прилично и тихо, говорихме с нея, колкото можахме, въпреки нашата собствена обърканост. Знаех, че я товарим с нашите периоди на мълчание и караници. Сега тя е еднакво спокойна с мен, както и с баща си. Получава вниманието ни, а времето с нас е поделено според предпочитанията й. На рождения й ден, този най обединителен семеен празник, на който си припомняме историите от раждането, първите мигове на детството, беше весело и без да лицемерничим, бяхме прилични родители. Сега тя е по-щастлива от преди.

Когато преоткрих приятелите си. След развода те се разделиха на две – тези, които останаха с него и тези, които останаха с мен. Дори това се дели след раздялата. Една част се радваха, друга смятаха, че съм си виновна, трети просто продължиха, без да ме съдят. С времето те се отсяха сами. Обичам вечерите „по женски”, когато мога да бъбря, без да си мисля, той какво ли прави през това време, дали ще срещна неодобрението му по-скоро, отколкото че съм му липсвала през това време. Обадиха ми се приятели, които отблъснах след брака, намерих нови и контактите с всички тях ме правят все по-самоуверена.

Когато видях как той също преминава през същото. Несръчността му в магазина, когато трябва да пазарува за вечеря, плащането на сметките, домакинстването – всичко това, разказано от детето. Ризите недобре изгладени, когато се срещахме, сенките под очите му. И за него не беше лесно, и той се бореше за нов живот. Дори когато го видях случайно с друга, успях да се зарадвам. Нищо, че мина доста време, преди да се осмеля аз самата да погледна и помисля за друг мъж.

Когато родителите ми свикнаха с мисълта, че дъщеря им е разведена. С тях беше много трудно, те последни разбраха цялата драма и не го приеха добре. Дълго време поддържахме пред моите и неговите родители имиджа на идеалното семейство и криехме майсторски пукнатините. Понякога погледът на майка ми се задържаше по-дълго върху мен, тя е предчувствала, че нещо става, но нямах смелостта да бъде искрена с тях. Но го приеха и ме подкрепиха, когато видяха, колко по-щастлива съм така. За което им благодаря. За тях това е голям удар, имат друг морал и ги разбирам.

Когато усетих, че напълно разполагам с времето си и това ми харесва. Да, ние винаги се търсим – мъже и жени, винаги ще имаме нужда да се намираме. Но и времето сам е безценно. Не ме срам да излизам сама на вечеря, да вземам маса за един, да резервирам единична стая и сега освен с време, разполагам с бюджета си изцяло за мен и детето ми. Това ме прави още по-мотивирана в работата, вместо да се оплаквам, че парите все не стигат.

Когато открих с изненада, че въпреки моите 42 години, все още съм привлекателна за мъжете. Когато ме гледат с възхита, привлечени от моята самоувереност. Смених прическата си, отчасти – стила си на обличане, подмладих се. Заради нея се интересувам от модерна музика и кино, нови заведения и хотели. Смехът ми се върна, станах по-открита и честна към мъжете – нямам време вече да се залъгвам и да гъделичкам нечие самолюбие. Достатъчно ценна съм си сама за себе си да допусна това отново. Първата ми среща след развода мина кошмарно, бях изгубила навици да флиртувам, да се смея на шегите и да бъда остроумна с мъжете. Сега дори смятам, че не ми се налага. Нека който ме харесва, да ме харесва каквато съм. Приех цинизма си като тайна парола, заради която открих много мъже като мен.

Не ме разбирайте погрешно – винаги ще ми е мъчно, че бракът ми се провали, но не смятам това време за изгубено. Та ние имаме толкова спомени, любовни мигове, имаме дете. Но това не е вече мой личен провал. Това дори не е и провал, а стечение на отношенията ни и се радвам, че го разбрах сравнително рано, преди съвсем да остареем и да се чудим н е трябваше ли по-рано да го сторим. Исках да споделя това с повече хора, които може би се чувстват по този начин и не знаят как да се отърват от усещането за провал, за пропадане. И е трудно да се споделя тогава, но има нужда от утеха.

Разведена съм. И ми харесва да е така, засега.