Работим ли подходящата за нас работа?

Дали работим подходящата за нас работа? Дали професията ни е по сърце? По какво можем да познаем? Въпросът не е никак маловажен, тъй като освен източник на доходи, работата ни заема минимум една трета от времето всеки делничен ден, а при определени професии и не само тогава. Отговорът на някои въпроси може да ни даде представа дали влагаме сърце и душа в работата си, дали сме си на мястото в сферата, където работим или не. Ако е второто - при възможност и удачен момент да пробваме на ново поприще, което по би ни прилягало. След като първо открием кое е то, разбира се.

Виждали ли сте се такава в детството си? А в бъдеще?
Все някога като малки са ни питали: „Каква искаш да станеш?“ Масово съвсем невръстните момиченца искат да са балерини и модели, по-сериозните стигат и до лекарки, а момченцата умират да са полицаи и пожарникари. Въпрос и на мода, бих казала – в моето детство често някой се изсилваше да става и космонавт, но сега, например, това не е актуално. Ала после идва тийнейджърската възраст и интересите започват от самосебе се избистрят. Един се самозабравя, като разглобява и сглобавя разни механизми, друг отрано си пада по компютрите, има деца, които обичат да помагат на другите и да се грижат за тях. Така отдалече виждаме заложбите на добрия майстор или защо не бъдещ инженер, на IT-гения, на бъдещия социален работник или медицинска сестра. Факт е, че огромна част от хората не са професионално ориентирани не само в юношеството, но и доста късно правят резки завои. Това е част от процеса „да разбереш кой си ти“ и също е част от живота. Така че нищо не бива да се абсолютизира. Ала ако и в бъдеще се виждаш в сегашната си професия, значи просто си я намерил. Или тя теб – понякога става и така.

Мислим ли за работа, когато сме на почивка?
Случвало ли ви се е по време на почивка да ви осеняват супер идеи, свързани с работата, именно защото тогава съзнанието е най-отпочинало и решението като че ли блесва само? Звъните ли на колегите си, разговаряте ли с тях по телефона по служебни теми? Ако трябва да сме честни, това не винаги се случва по наша инициатива – възможно е да ни търсят от работното място, защото там продължават без нас, но липсата ни се усеща. А може би по време на почивката сте си вземали и малко служебна работата, за да я посвършите между другото? Ако нещо от това ви звучи познато, със сигурност живеете с професията си, а може дори тя ви е обсебила прекалено. Второто заслужава сериозна преоценка на ситуацията.

Занимава ли тя мислите ни в извънработно време?
Всъщност много са професиите, при които няма ясна черта между работното и извънработно време. Да – в първия случай сте на работното си място, но при днешните технологии не по-зле се работи и от дома. В отделни случаи това е неизбежно, но... добре е във всичко да си има мярка. Почивката ни прави по-продуктивни, тя не е загубено време, а онзи рефреш на мозъка, който подобрява дейността му. Ала ако успяваш да спазваш баланса, но мислите все летят към оня проект, за който трябва да намериш решение, към болния, който се възстановява твърде бавно или към сделката, която предстои да сключиш, ти определено живееш с работата си, а не си формално строителен инженер, лекар или брокер, например.

Бихме ли подкрепили децата си да наследят нашата професия?
Ще ги насърчим или ще им кажем по-добре да не се захващат с това, защото ние най-добре знаем недостатъците на тази работа? Има професии, при които приемствеността помага. В миналото е било нормално синът да продължи да продава в магазина на баща си, потомъкът на обущар, ковач или шивач да наследи работилницата. Лекари и зъболекари са предавали практиката си на своите потомци – така доверието в младия медик е по-силно, а скъпата в някои случаи материална база се предава от баща на син. В наше време такава традиция е нож с две остриета. Съществува риск младият човек да не може да се отърси от авторитета, а и от назиданието на родителя си, сравненията между двамата са неизбежни. Разбира се, има го и обратния мотив – самият наследник нарочно да държи да подхване съвсем различно поприще, за да утвърди своя съвсем различен житейски път. Да покаже, че не е нечие повторение, а друг човек. Особено, ако родителят е много успял.

Говорим ли за работа вкъщи?
Не става въпрос да пренасяме служебните проблеми у дома, но е нормално след работния ден да обсъждаме понякога с половинката си какво сме правили, какво ни се е случвало. Та дори откъм забавната страна на случките на работното място. Хайде да се признаем – все ни се е случвало да коментираме колегите си, взаимоотношенията ни, кой какво казал, направил. Та това е част от нашия живот и то съществена.

Нека не абсолютизираме. Дали това е подходящата за теб работа, на първо място зависи от това дали те кара да се чувстваш добре, дали ти интересно, смяташ ли се полезен. А ако е така, няма начин в известен смисъл да не живееш с нея, да не я пренасяш извън ограниченото работно пространство поне с мислите си, да не споделяш за нея с най-близките си.