Синдромът на богаташките деца

Те получават всичко, за което само си помислят. Без никакво усилие. Непознат им е копнежът по нещо, защото веднага го имат. С увеличаване на възрастта желанията стават все по-големи и трудно изпълними, но това е по-малкият проблем. Същественото е, че нищо от полученото не се цени, нито радва обсипаното с подаръци дете. Онова, което ти пада от небето, без грам усилие, просто няма стойност. Тази омагьосана спирала за още и още, но без изпитване на дълбоко удовлетворение, е в състояние да роди истински нравствени уроди в крайните си форми. В по-обикновените случаи резултатът е един разглезен, без ценности човек, лишен от удоволствието да има цели и да ги постига с труд.

Макар и формулиран като синдром на богаташките деца, наличието му съвсем не означава, че родителите трябва да са непременно милионери. Всъщност хора със съвсем скромни възможности често са готови да дадат мило и драго, те самите да се лишават от основни неща, заради детето си. Прекомерната родителска всеотдайност има простичкото, но категорично алиби: аз като не съм имал навремето, искам сега моето дете да не се лишава от нищо.
Прекомерното задоволяване на всяко детско желание и дори прищявка е вредно - това е ясно. Но само за страничния обективен поглед. Родителите лесно губят ориентация. До къде е безопасната граница?

Детето трябва да знае, че има приоритети и кои са те. Това са, например, нещата, свързани с образованието му, с духовните потребности – купуване на книги, посещение на концерт или театър. При по-малките – познавателни игри, приказки. Разбира се, и без фриволности не може, но само понякога. Да е наясно, че силно желаните подаръци се получават по конкретни поводи – Коледа, Нова година, рожден ден и др.

Друг вариант за възпитание на здраво отношение към материалната страна на живота е детето да има определен бюджет за даден период – най-често седмичен. Ако иска да има едно нещо, ще се лиши от друго. При по-големите съществува и друго решение – детето да съфинансира изпълнението на скъпо струващо желание, като работи през ваканцията, а само част от сумата да получи от родителите.

Понякога родителите са склонни на пазарлък с детето – ще ти купя това нещо, ако направиш еди какво. Ще имаш таблет, ако получаваш само шестици. Ако всеки ден сам почистваш стаята си, подреждаш я и си оправяш леглото, ще получиш онази конзола, която толкова много искаш. Това е приемливо, но само донякъде. Добре е да се знае, че сдобиването с всяка нова материална придобивка е свързано с труд и усилие, а не пада от небето. Подобен подход може да амбицира детето, но може и да го отчае, ако целта е прекалено трудно постижима за него. Още по-порочно е, ако шестиците в училище или вършенето на конкретна домакинска работа директно се заплащат. По петолевка за петица по математика. Или по толкова за измиване на съдовете. Без пари то може да откаже и преместването на една чиния. Далеч по-стойностно е, когато успехите в училище или приучаването на труд у дома са резултат от вътрешно убеждение. Тогава детето ще бъде истински мотивирано. Например с разговори от рода на: „Трябва да се учиш добре, за да изпълниш мечтата си да станеш летец, полицай, търсач на съкровища. За да попаднеш в средата на интересни хора; за да бъдеш и ти интересен за другите и ценен заради това, което си; да печелиш достатъчно от професията си…“

В крайна сметка помислете – ако вие в детството си сте имали някакви материални липси, това направило ли ви е по-лоши хора? Едва ли. Вярно - всеки, според поколението, към което принадлежи, помни първите си дънки, първия си касетофон или компютър, първата няколкодневна или задгранична екскурзия. Помни огромното желание да има или преживее тези неща и неописуемото щастие, когато малкото чудо се е случило. Да не лишаваме децата си от сбъднати мечти - не защото сме нямащи, не защото сме стиснати, а защото само ценената от тях придобивка може истински да радва.