"Дали тази година ще успее да си дойде за Коледа?"

Коледните светлинки блещукат вече не само из стаите, но и в очите. А щом ги има в очите, значи ги има и в сърцето. Там също е и очакването за смирение и чудо, уединение и всеобща веселба, за идилия и небрежен хаос. Всички се събираме, кой когато може, както е успял да планира, бързаме да сме заедно.

За други обаче – студенти, родители, близки, роднини, Коледа не завършва с възклицание. За тях празниците са по-скоро копнеж по домашните курабийки, уют и топлина, от които, за съжаление, ги делят стотици, хиляди километри. На хората, които са далече от семействата си, почти постоянно им се налага да пропускат не само светлите декемврийски празници, но и още много други – рождени и имени дни, годишнини, годежи… Сякаш ей така, напук, парите или времето не стигат за двупосочен билет. И сякаш напразен е целият тамошен престой, това някъде "другаде", разделящо семейства и сърца.

Хубавото е обаче, че и едните, и другите, са винаги очаквани и обичани. Дали майката ще посети детето си в чужбина, или работещият студент е направил и невъзможното, за да зарадва семейството си, е без значение. Тръпката е в това, че всички си подаряват Идеята - близък за тях човек „този път ще успее да (си) дойде…”. В такива случаи не е нужна дори елхата, камината в хола, за да се усети топлината. Тя просто нахлува и сгрява не ръцете, а душата. Дните започват нетърпеливо да се отброяват, а предстоящото посрещане на любимите хора става най-очакваната изненада.



Разбира се, не са малко случаите, в които мнозина са изправени пред непреодолимата невъзможност да празнуват със своите близки. Ангажиментите и сроковете често пъти вземат превес над искрената надежда, че човекът отвъд океана „този път наистина ще успее да си дойде...”. За тях разопаковането на коледни подаръци е по-скоро отваряне на получен колет по пощата, а новата година започва с няколко неуспешни опита за обаждане до България.

Чувство на отчуждение ли да таят всички онези, които не са на масата вкъщи, броейки колко ястия има – 5, 7, 9...? Не, разбира се. В крайна сметка, празниците не бива да се измерват в брой присъстващи, отсъстващи и очаквани. Друго е важно – усещането. Усещането, че където и да се намира, човек винаги принадлежи на едно място – дома.

И дали след „10, 9, 8, 7...” семейната къща ще е пълна, а една далечна квартира вече ще е потънала в сън, няма значение. Има смисъл. Той е в самите връзки между хората и дори в разстоянията, които ги разделят, само за да ги направят по-близки. Не е необходимо да е 24-ти декември, за да се завърне някой в родното си място, както не трябва да е празник, за да се очаква някого. Винаги всички са щастливи, когато близките им са щастливи, било то и отдалече, а щастието не се празнува. Изживява се.