Как вкопчването пречи на любовта

Раздялата с любимите хора е мъчно, болезнено преживяване. Стари приятели, любовници, съпрузи, дори малките ни раздели за командировка - всички те но потапят в униние или откровена мъка. А защо точно разделите ни карат да страдаме толкова много и за какво точно страдаме? Отговорът се крие в думата вкопчване. Привързаността е тази, която ни прави част от някой и когато този някой го няма, чувството е сякаш нещо реже от нас самите.

Според дзен будизма точно привъзаността е причина за най-големите ни страдания и ние трябва да се опитваме да я преодоляваме без насилие към себе си, а това няма да ни направи безчувствени и лишени от обич. Будизмът твърди, че за да бъдем напълно свободни и радващи се на живота и себе си, не бива да се привързваме към никого и към нищо. Трябва да умеем да пускаме нещата и хората. Защото това ни прави зависими, а зависимостта е пречка за истинското щастие. Знаем, че нищо не е наше завинаги и позволявайки си да се вкопчим в нещо, ние всъщност си забраняваме да изпитаме личното удовлетворение, спокойствие и радост, предизвикани от нас самите, а не от присъствието на това “нещо” в живота ни.

Да, звучи малко налудничаво, някак трудно разбираемо. Та нима някой от нас иска цял живот да няма човек до себе си, да не е обичан, да не знае, че някъде там винаги има някой, който мисли за него? Съмнявам се. Всеки иска да принадлежи към нещо - двойка, компания от приятели, някакъв социален кръг. Болезненото идва точно от това да се освободим от тази нужда, защото не е тази принадлежност нещото, което ни прави пълноценни.

Обичайте себе си преди всички останали! Това не е делничният егоизъм или надмощието на егото. Любовта към себе си е грижа за душата, за вътрешния ни център, за малките връзки, които градим със себе си и които ни помагат да оцеляваме духовно.

В основата на вкопчването стоят страх и несигурност. Затова търсим навън сигурността - в някой друг. И когато този друг изчезне, сякаш сме изгубили част от себе си.

Обичайте, без да притежавате! Ние всъщност не си принадлежим в никое отношение, освен може би в краткия миг сексуална наслада. Не можем да се опознаем докрай, разминаваме се, губим пътеките постоянно. На основа на какво приемаме някого като наше притежание тогава. Лъжем себе си.

Осъзнавате ли, че единствената връзка, която ще имате вечно, ще е тази със самите вас. Ние сме центърът на своя свят и дори обръщайки се към другите, пак го правим, давайки от себе си. Това е нашата единствена трайна връзка - с нашата душа, която пускаме свободно към чуждите.

Припомнете си, че не можете да откриете спокойствие и утеха в работата, в партньора или в приятните неща, които правите, ако не сте ги намерили на първо време в собствената си душа.

Не забравяйте, че животът се променя и нищо не остава такова, каквото е днес или утре. Намирайте щастие и удовлетворение в нови неща, опознавайте нови хора непрекъснато.

Опитайте се да промените отношението си към раздялата. Защо винаги трябва да я приемате като зловещ край? Ами последвалото ново начало? Защо него трябва да го забравяме? И трябва ли да се скриваме под “опеката” на някого, когато първото и основно условие, за да успеем в този живот, е да се научим да бъдем сами и да се справяме със себе си?

Дайте си сметка, че увереността и мъдростта, които притежавате, са пътят към всичко останало и че никой не може да ни даде нещо, ако вече не го носим по един или друг начин в душата си.

Замислете се защо се страхувате да не изгубите някого? Нима не е заради самите вас? Егото страда от идеята, че и ние сме само спирка в нечие чуждо пътуване. Душата страда от страх, че ще остане сама и ще се сблъска със себе си. Казват, че между любовта и вкопчването можем да поставим знак за равенство. Със сигурност любовта е чувство на вкопчването, но и не само. Не забравяйте за думичката отдаденост. Защото едно е да посветиш живота си на това да обичаш, на самото прекрасно усещане да даряваш любов и съвсем друго да се вкопчиш в някого, за да се чувстваш значим и обичан.