Закъснялата любов

В любовта хората постоянно се разминават. Дори и в щастливите отношения единия обича повече, а другият по-малко. След известно време ролите се разменят за компенсация. Сякаш любовта е везна, която никога не може да постигне равновесие и натежава ту на едната, ту на другата страна.

Предполагам в живота на всяка от нас се е случвало, да обича силно, а мъжът отсреща да отвръща с безразличие или дори лека ирония. Не говоря за първите младежки вълнения, когато наблюдаваме от разстояние обекта на нашите желания, а за връзка, която така да се каже, е влязла в консумация. Това са случаите, когато мъжът не се интересува от нашите чувства, но въпреки това егоистично се възползва от тях. Например, въвлича ни в безнадежден любовен триъгълник, в които завинаги ще си останем „втора цигулка”, просто се забавлява или заинтригуван в началото, скоро губи интерес.

Резултатът е един и същ – оставаме с опустошена душа, търсим причината в себе си и в съдбата, а главата ни ще се пръсне от хиляди въпроси „защо”. Приятелите започват да ни утешават, че „и това ще мине”, но само посипват сол в раната. Защото единственото спасение за нас в този момент е, той да ни обича. Именно този човек. Сега или в бъдеще. Защото вярваме, че тази любов е истинска и вечна.

И така в страдания минават дни, месеци, година...В началото сме готови да жертваме всичко, за да възкресим тази връзка. След това ни завладява жаждата за отмъщение и мечтаем как един ден, той ще осъзнае какво е изгубил, но ние ще сме недостъпни. Изглежда сякаш цял живот ще се пържим в ада на наранените си чувства, но се оказва, че приятелите са казвали абсолютната истина. Един ден осъзнаваме, че вече не се будим и не заспиваме с мисълта за този човек, отново се радваме на живота и спомените за фатална връзка почти са избледнели.

Пълното излекуване настъпва, когато в живота ни се появи нова любов. Вече спокойни и щастливи, трезво виждаме безсмислието на страданията си и дори се присмиваме над детинското си желание „да си го върнем тъпкано”. Защото не омразата, а безразличието е противоположната страна на любовта.

Често обаче историята не приключва до тук. Една случайна среща след години, раздяла или просто равносметка, могат да накарат бившия любим да ни види в друга светлина. И тогава да дойде закъснялото признание в любов, точно това, за което някога сме мечтали. Но докато гледаме пълните му с разкаяние очи и слушаме треперещият му глас, в нас нищо не трепва, дори и злорадство. Може би само се надига една горчивина за пропиляното щастие.

Какво се е променило? Ние, обстоятелствата, пътищата, по които сме тръгнали. Защото времето за тази любов вече е безвъзвратно отминало, а болката, която сме изпитали е била сигнал, че в нас нещо умира и то завинаги. Не ни остава нищо друго освен да простим и да продължим напред.