На екзистенц минимума на душата

Някой ден...

Някой ден ше изчета онези дебели книги, които все отлагам. Ще изчета и "Вълшебната планина", и "Одисей", и "Човекът без качества". Ще хвана Достоевски и отново ще му прочета всичко. Ще чета нови автори, феминистки автори, мачистки автори, философска литература, есета, критика, съвременни класики...

Някой ден ще изгледам целия Бергман, ще си правя маратони по цели дни и нощи, ще гледам черно-бели филми, артхаус от 70-те. Ще си изгледам всички сериали, за които твърдят, че са по-добри от съвременното кино. Ще гледам всичко от това съвременно кино, ще следя фестивали и клюки...

Някой ден ще се запиша на курс по плетене, парапланеризъм, ще рисувам, ще пея в хор, ще науча италиански. Ще си водя дневник, ще пиша, ще пиша. Дори поезия мога да пропиша, знае ли човек...

Някой ден ще ходя на йога, плуване, ще ходя в планината, ще мина Ком-Емине. Ще танцувам ориенталски танци, салса. Ще правя дълги разходки в гората и ще се науча да медитирам.

Казах ли, някой ден много ще пътувам. Ама няма да се спирам. Сега билетите са евтини и за няколко дни там, няколко дни тук. Една раница, очила и слушалки и съм готова. Не мога да ме спрат летища, визов режим, часова разлика. А и нали ще знам чужди езици...

Някой ден...

Сега няма време, сега има по-важни неща. Сега тренирам изкуството да отлагам за утре, за понеделник, за Нова година, за когато децата пораснат, за когато имам време. Сега все има нещо на първо място, някой мижав вторник, в който на работа идва апокалипсисът, родителска среща, Коледа. Има рождени дни, срещи на випуска, годишнини от брака. Сега се хабя, опразвам душата си, ставам черупка, свивам се в точка и съм на косъм на изчезването. Направо съм на ексистенц минимума на душата си.

И докато чакам да дойде време, ще нося ли все още желанието да направя всичко това? Или то ще избледнее като последна струйка дим над загасената свещ?