Коледни пости - Ден 6:
Налага се обяд "на крак". Сблъсъци с изкушенията.

Днешният ден е особено труден ден за мен. Налага се да изляза по разни задачи и обедът ме сварва в центъра на града неподготвена. Ако знаех, че ще се забавя толкова, щях все нещо да си взема от постното ми меню. Уви!

Започвам да се оглеждам за нещо набързо да хапна и започват трудностите – пиците са изключени на момента – колкото и „вегетариански да са, пак имат отгоре кашкавал, или поне негово подобие. От закуските единствено кифлите и гевреците стават, но на мен ми се яде нещо солено, а геврекът си е чист хляб. Все пак, търся и нещо здравословно, по възможност, дори и в джънк фууд-а...Отивам до може би най- хубавите дюнери в града и се започва с абсурдната ми поръчка.

На въпроса какво има без месо, момичето, с ръце бързи като светкавица и почти толкова бърза уста, кратко заявява:

„Вегетариански хамбургер или дюнер”.

Разбирай – питка обикновена или арабска. Но какво се крие в този вегетариански хамбургер или дюнер – кашкавал, яйце и млечен сос. Много вегетарианско, дума да няма! Не става отново. Едно по едно ги отказвам всичките.

„Ами какво тогава - само салата и пържени картофи ли?!” Тя е просто изумена
„И без сосче, и без кетчуп и лютичко?!!”
„Ами да, без!”

Тук тя придобива внезапно вътрешно озарение и на лицето и се разлива доволство:

„Не, не, ще ти сложа кашкавал, три парчета, даже ще ти сложа!”
„Ама нали...”

Не успявам да довърша, защото тя се надвесва съзаклятнически над витрината с ръка на устата, да не чуят от нетърпеливата вече опашка:

„Спокойно, той кашкавалът ни е растителен, на нива е расъл”

Тя избухва в заразителен смях от собственото си остроумие и няма как да не се засмея и аз. С три светкавични движения, с ритуална тържественост почти – моят дюнер е готов.

Дюнер с кюфтенца от булгур, просо и елда, чудесна алтернатива на фаст фууд- а

В крайна сметка си го изяждам дюнера, въпреки резервите ми за кашкавала, дето е расъл на нивата, и мислено си отбелязвам да ви напомня, че Хера има много хубав истински вегетариански дюнер, ето тук.
Арабската питка е прекрасно изобретение, не случайно е оцеляла векове наред. В нея уютно можеш да се загърне абсолютно всичко – и постни кюфтенца със всякакви салатки и добавки, и сосове. Всичко. Докато съм в дюнерджийницата старателно отбягвам да поглеждам огромната планина пилешки пържоли, набучени на внушителен шиш. Но не и подозирам, как това е само началото на ден, пълен с изкушения.

Никога не съм била почитателка на месото, така че стръвно да му налитам, както прави мъжа ми, примерно. Обичам някои неща, но не страстно. Има обаче месни неща, които носят в себе си безкрайно сантиментално очарование. Първото ме среща в автобуса на път към дома. Засичам се с една позната, на която мимоходом разказвам за начинанието си.
„Ох!”, обяснява ми тя, „Не съм и аз по месата, но като бях бременна, много ми се доядоха пръжки. Свински пресни пръжки. И казвам: "Мъжо, търси ми пръжки, ама хрупкави, сочни, както трябва"...”спирам да я слушам какво става по- нататък, дали е намерил пръжките мъжа й насред април. Не обичам аз пръжки, но по начина, по който говори за тях...ами, доядоха ми се!

После на прибиране вървя по улицата, и ме застига ароматът на домашни кюфтета. Точно както ги обичам. Спомням си когато аз ядох най- вкусните си кюфтета – на гара Царева Ливада, където се прави връзката за Трявна, с моите колеги на път към абсолвентската ни вечер. Нищо и никаква гара, но понеже е стратегическа, има всичко – бира, скара, вестници, кафе. Та там на скара се печаха ей- такива домашни кюфтенца, точно с този аромат – с лук, магданоз, чушка, хляб и яйце. Бях и бременна тогава и всичко ми се услаждаше много, но този вкус никога няма да забравя, въпреки всички кюфтенца, които страстно унищожих след това.

Докато забързвам крачка и преглъщам, си мисля, дали привързаността ни към някои определени ястия не е породена от емоциите, с които ги свързваме.

Пръжките за Креми и това, как мъжът и скочил да ги търси на момента, моите кюфтета от Царева Ливада и краят на студентските ми години, ознаменуван с появата на Дара, тиквеникът ми от вчера.

Тази неизменна любов към пържолите, дали не е закономерност примерно от ритуала по коленето на прасето, което събираше едно време целия род и бе повод на семейно сплотяване? Мекиците, бухтите, тутманичетата, милинките – символ на безгрижното детство под крилото на баба...

Изкушенията понякога са толкова непреодолими именно заради емоциите, които пораждат в нас, не толкова заради това, дали е силна волята или не. Защото понякога и най- силната воля доброволно сваля гарда за няколко минутки сантиментално щастие. В този ред на мисли, постите разгръщат още едно значение за мен – да не се поддаваш на изкушението, да, но и да преодолееш част от себе си, на която всъщност копнееш да се отдадеш. Само заради спомена, че някога си бил щастлив.

Но хубавото на спомените е, че постоянно се градят. Едно време мога да помня как баба е правила мекици и това е да е част от моето детство. Но, надвесени с дъщеря ми над покълващите семенца, да градим спомените и на нейното детство.

Ако искате да проследите заедно с мен Коледните ми пости ден по ден, заповядайте тук