„Моето гардже е най- хубавото”

Конкурирането е дълбоко заложено в човека. Все по някакъв показател сме предпочетени пред други, стараем се това да стане или ние самите правим тези избори. На бойното поле на бизнеса, на любовта, на приятелството и семейството – това е обичайно и съвсем в реда на нещата. Когато обаче това конкуриране се премести от тези сфери в детските колички – нещата излизат извън нормалните си граници и хората стават особено чувствителни.

Доброволно или малко насила, много родители отрано записват малчуганите си за участие в конкурса – „Моето гардже е най- хубаво”. Как и в каква последователност протича той:

1ви кръг – „Най- сладко бебе в историята”. Да, всички бебета са сладки, но майките много добре знаем, че това съвсем не е така. Някои се раждат синкави, със смачкани личица, със свити очички. Други, напротив – веднага се „избистрят”, очите им са широко отворени и едва ли не от родилното се усмихват. Абсурдно е, но конкурирането започва още в момента на раждането на бебока. Когато се посъберат майките за кърмене или друго занятие, започват веднага да оглеждат и да коментират помежду си – кое новородено е най- сладичко. Режимът им също е повод за завист - едните поспиват по 4-5 часа, което за бебешкия режим е „цяла нощ”, а за другите „цяла нощ” означава рев и само рев. Торбичките под очите са красноречиви, когато твоята приятелка сияе, а бебето и гука до нея. Ето ти ги и първите златни букли, гордо хванати вече с фибичка, а другите на бебоци им крият пуха под шапки и качулки.
Емоционалният финал на конкурса: „Най- сладко бебе” е: „Публикуваха наша снимка в бебешко списание” ( он лайн конкурс или вестник с тираж над 200 000 броя, варианти много ). Пригответе се за „Все до там ще се стигне да се похваля и да покажа”.

2ри кръг – „Колко и какво хапваме, колко наддаваме”? Първите дни вкъщи бележат първите постижения и завист в майчинските форуми, бебе- кафета и какви ли не още мероприятия. Е, бебето и без това не прави нищо особено – то яде, спи и пълни памперса. Но това типично ежедневие не остава без конкурентно противопоставяне. Колко съм въздишала лично аз, когато на детската консултация виждах тези добре охранени бебоци с пълни бузки, а педиатърът клатеше глава: „Ти храниш ли го това бебе, бе момиче”. После, със захранването, започва и вместването в стереотипните схеми и в градинката си личат отдалеч завистливите погледи след реплики като: „Ние вече папкаме сварено жълтъче в супичката”. Е, някои още упорито отказват лъжичката и мълчанието на майките им, говори повече от всичко – тяхното не е като другите – бебета шампиони.
Емоционалният финал тук е: „Бебе по всички хранителни стандарти и таблици ръст/ тегло”

3ти кръг – „Виж ме какво мога” – идва ред на обръщането по гръб, на поредицата зъбчета, на сядането, на гърнето, на прохождането, на първите думички. Да, малките детски етапи в развитието са истински поводи за сблъсъци на изнервени от седенето вкъщи и еднообразно ежедневие майки. Кой какво и колко по- рано от останалите прави всичко това? Сравненията са неминуеми – това са и твоите постижения като родител. Колко се занимаваш с детето реално не е показателно – и 5 часа да седиш с играчка, ако не иска да се обърне – няма да го направи. Улисването в един- единствен етап на развитие, само защото са те изпреварили, пречи да се видят другите постижения.
Примерен емоционален финал: „Успешно покритие на критериите за нормално детско развитие до три години”. Примерно, дали е вече годно за ясла и колко успешно се справя с изискванията на обикновено претенциозните по отношение на хигиенните навици и хранене сестри. Но дори да е рано за детето за яслата – конкуренцията става все по- ожесточена.

4ти кръг: „Мини мис, мини мистър”. На 3-4 години децата вече имат социални умения. Едните си дават играчките, примерно, другите упорито проявяват нормалното за възрастта собственическо чувство и това е вече повод за скандал, а майките клатят отстрани глава и само дето не казват на глас: „Толкова малък, а такъв темерут”. Вече говорим и за възпитание – страстите се нагорещяват, опре ли се до този момент. Едното момченце се тръшка на пода на супермаркета, майката се черви от срам, другото вече знае да казва „благодаря” на касиерката и това е просто очарователно. Е, добри деца стават от добри родители, в крайна сметка. Досега децата може да са били различни, но опре ли се до неясното невръстно поведение „възпитаност”, което най- често се свежда до: „не създава проблеми и излишен шум”, се стига до едно – добри родители, които учат старателно малките животинчета на обществени норми и такива, които нехаят. Кой иска да е от вторите и да обект на всеобщото неодобрение? Вярвам, никой.
Емоционален финал: „Най- популярно дете в квартала”

5ти кръг: „Вечер на таланта”. Във възрастта за градина и в предучилищната възраст говорим за ясно изразена конкуренция, даже и помежду им, и лична гордост от твоето си гардже. Балет, бойни изкуства, гимнастика, пеене, рисуване, свирене на инструмент, баскетбол, езици – толкова е широко полето за изява, сигурно е, че има място за всички. Да, така е, но някои са наистина талантливи, нали така? Други дори са гении. Учителите им ги хвалят, печелят първи места на конкурси, ходят по представления. Е, някои не блестят толкова ярко, но не могат всички да са толкова талантливи. Тези амбициозни родители, освен, че се конкурират помежду си, налагат и децата този ритъм, залагат матрицата в тях.

Финалът на конкурса? Можем да се досетим. Приз: Моето гардже е най- хубавото”. Отнесено към децата, това звучи така: „Първото място се присъжда на най- красивото, най- доброто и възпитано, най- талантливо и интелигентно дете, най- любимо на всички малки и големи”


Защо се получава така?
Началото е почти безобидно. Ако сме работили в динамично място, свикнали сме на стрес, движение, бързи обороти, много хора и да, постоянно конкуриране с колеги, забавените темпове на бебешкото ежедневие е чиста смърт за някои от нас. Свикнали сме постоянно да се себеизразяваме с идеи, проекти, резултати пред шефа. Сега, когато всичко това го няма, а денят е изпълнен с пелени, кърмене, къпане и прочее рутина, се отваря една огромна яма в нас, като личности. Сега, нещото, което ни мотивира, движи през деня, е новата ни работа на пълен работен ден – на майка. И съзнателно или не, разговорите ни се ограничават с хвалене и оплакване. Особено, ако някоя по- амбициозна майка – стъпила директно от някоя ръководна позиция в майчинството, първа повлече крак. Конкуренцията се изразява в най- простото натриване на носа на вечно- фукащата- се- с- детето- си- майка”

За какво обаче наистина става въпрос?
Всъщност трябва да признаем пред себе си, че живеем в жесток свят, в който оцеляват по- силните, по- красивите, по- умните. Конкурентоспособността засяга не само учениците, студентите и възрастните на пазара на труда или на пазара на любовта – той засяга вече и най- малките. Проектираме собствения си хъс за успех и нужда от постоянното сравняване, обикновено породено от вътрешна несигурност, върху невинните деца – показвайки им в какъв свят ще живеят. Лошото е, че ги правим бойци помежду им много по- отрано, отколкото те могат да поемат. Едно дете на 4 години трябва да има време за игра, това е дейността, която го развива правилно. Дори моментите на скука са желателни, те развиват въображението му и му дават нови идеи за игра. Претрупвайки програмата му с курсове, школи, мероприятия, просто отнемаме от волността на детството му. С тази делова програма на възрастен, то сякаш преждевременно остарява.

Какво пренебрегваме?
Принципа: „Всички деца за различни, но всяко е уникално с нещо”. Не трябва да си го припомняме, когато извиняваме „неуспехите” им. Защото те наистина са различни – едни могат едно, други – друго. Талантите им, уменията им, външния им вид, качествата им, темперамента – такова голямо разнообразие във всяко дете. Ако за момент ни се струва, че някои деца са просто повече от други – може би е така на определен етап. Но всичко може да бъде компенсирано, стига да се прави с любов и уважение към детската личност.

Една много тънка граница в съдбата на аутсайдер и съдбата на победител.
Много често се лъжем, че това зависи единствено от нас, родителите. Никой не иска детето му да е аутсайдер, но не се замисля, какво точно има предвид в това си желание. Да се вписва в социалните норми, да е отличен ученик, студент, да намери чудесна, високоплатена и престижна работа, просто да бъде харесван от околните – нима това е всичко? Това ли са критериите, по които не се чувстваш аутсайдер? Толкова материално ориентиран свят и толкова ясно разграничени роли в него – или си аутсайдер, или си победител. Пришпорвайки детето, сравнявайки го постоянно с другите, „успешните” деца, чии амбиции подклаждаме всъщност? Едно напрежение, едно постоянно състезание, което води до изтощение, празнота, скъсване на вътрешните връзки – с това постоянно, съзнателно или не, конкуриране постигаме именно това.
Тях самите. Не всички деца са амбициозни, по начина, по който го разбираме ние възрастните. Рано или късно реалното изпъкване едно пред друго ще се случи, то е неминуемо, няма защо да бъде навирено от толкова крехка възраст в очите на всички. Какво искат те и какво искаме ние, не винаги е едно и също и не бива да си мислим, че винаги ние знаем кое най- добро за тях. Забравяме, че те имат нужда най- вече от любов, разбиране и уважение. Благодарение на тях, а не на грамотите и похвалите, децата добиват самоувереността да се справят с всичко, което им поднесе живота. Който е повече от добър външен вид, отлични оценки и престижна работа.