Голямата детска уста

Децата нямат никакви задръжки. Те не са „култивирани” с порядки и социални норми, те са това, което са и приемат света по същия начин. Затова обикновено каквото им е в главата, това им е и на устата. Детските „бисери” предизвикват смесени чувства – от смях към сериозните думи, със сериозен тон, дошли от устата на 4 годишните принцеси и супергерои, до недоумение „как е възможно едно дете да говори така?!”

„Не разбирам защо да слушам големите, щом те не ме слушат. Искам да отида на цирка, а мама не ме чува. Мама иска да прибера играчките, аз не чувам. Това е честно” – Данчо от детската градина на дъщеря ми.

„- Вики, защо майка ти още не те довела досега на градина, само баба ти те води, ама ха!” – с полушеговит тон пита госпожата, но се усеща нездравото и любопитство.
„- Мама ме води всеки ден, но от небето и седи на едно облаче и оттам ме гледа, дали се обличам сама или някой ми помага” – от което засрамената учителка разбира, че майката е починала.

„Ти си лейка!” Косьо към Анабел
„Как така е лейка, Косьо?” – питам аз, докато Анабел кокори очи, мъчейки се да се сети какво беше лейка.
„Ами косата ти е руса, а тати казва, че всички жени с руса коса са кухи лейки” Косьовият татко сменя 3-4 бои на лицето, докато му оправя гардеробчето.

Мъдра и чудата е детската уста. Тя може да издаде неудобни тайни, да усложни нещата, да скара големите или просто да каже истината. Която не винаги е ушеприятна.
Така непознати за нас хора, с които децата контактуват по един или друг повод, разбират повече за нас, отколкото сами си признаваме. И както гласи популярен надпис в не една детска градина и ясла: „Не вярвайте какво казва детето Ви за детската градина/ ясла и в замяна Ви обещаваме да не вярваме на всичко, което то казва за Вас”. Защото едно дете не прави разлика между редно и нередно в изказванията си и не може да отсее коя информация е за вътрешно, семейно ползване и с коя може да внесе малко хумор в обкръжението си.

Как се получава така, непознати или слабо познати хора да научават нашите тайни от невинните издайници?

Децата имат нужда да споделят. Както ние, възрастните, разбира се. Но за разлика от нас, които по сложен начин си създаваме приятелски кръг и доверяваме на него личната си информация, те не разполагат с такъв в една крехка възраст. Чак в малко преди пубертета и по време на него са склонни да създават истински сърдечни приятелства, основани на интимност и доверие. Дотогава те споделят това, което се трупа в тях, като непреработена информация или като честен отговор на куртоазен въпрос, с всеки, който ги попита.

Децата имат нужда да впечатляват възрастните. За никое дете вниманието към него не е достатъчно. В стремежа си да останат в центъра му, те са склонни да изумяват, стряскат, дори шокират, ако положението го наложи. Преднамерени бомбастични изказвания, пред публика, която, знаят, непременно ще реагира са просто един опит да направят впечатление и да бъдат важни. Замислете се, дали обръщате достатъчно внимание на детето си, дали разговаряте с него и дали то вижда във вас „доверено лице”.

Разбира се, виновен за „изтичането на информация” е самият и източник, тоест – ние самите.

Възрастните смятат, че децата са малки и „не разбират”. Тази заблуда се шири навред. Докато те тръгнат на училище или докато гафът вече не е налице, ние смятаме, че те не разбират същността и дълбочината на светът на „големите”. Каква грешка! Играейки си на пода с конструктора, едно 5 годишно дете е с отворени сетива, особено за емоционалните реакции на възрастните. Може да си говорим с делничен тон за някой сериозен проблем, но един изблик на чувства веднага приковава вниманието и то започва да следи целия разговор с повишен интерес, което не му пречи да направи кула или къща на пода междувременно.

Затова – избягвайте да обсъждате проблемите си, ежедневните случки или другите хора, които и то познава, пред детето. Желязното правило е именно това. Запазете коментарите си и реакциите си, колкото се може по- сдържани, и им се отдайте в друга стая или когато то заспи. Трудно е понякога да се контролираме, когато нещо ни провокира, но не бива да забравяме, че и най- безобидната забележка може да има фатални последици.

Ако то вече е „пуснало бомбата”. Ако гафът е факт и неловкото мълчание може да убива в този момент, омаловажете случката. Макар да е очевидно несполучливо, опитайте се да загладите положението със смях или да смените темата. Това не означава, че детето си измисля, глупаво е или заслужава бой или наказание. Това няма никакъв ефект в перспектива. Просто отминете изказването с хумор, а насаме си изяснете какво всъщност е станало. Може би детето наистина не осъзнава, че е направило непростим гаф. А такъв, знаем, няма. Обяснете му, че някои неща не бива да се казват пред непознати или случайни хора, някои теми остават само в семейството и разчитате на него да може да пази тайна, като „голям”. Доверието понася добре на децата и те с гордост ще се нагърбят с ролята на възрастен и тайните, които „големите” имат.

И никога да не забравяме да се вслушаме в думите им, въпреки че понякога истината в тях може да е некомфортна за нас. Детската уста е доказан източник на мъдрост и може да прибави неочаквана гледна точка към събитията в живота ни.