"Това са моите деца" - Януш Корчак

"Какво е детето? То не е билет от лотарията, на който е изобразена печалбата... Детето - това са сто роли на талантлив актьор. Едно е според мама, друго - според татко, баба, дядо, различно е за благия и суровия учител, в кухнята, сред връстниците, според богатите и бедните, във всекидневни и празнични дрехи... Детето Е, а не "ще бъде" гражданин и човек."

“"Детето е парченце пергамент, старателно изрисуван с дребни йероглифи, само съвсем малка част от които вие някога ще бъдете способни да дешифрирате”

.”

Автор на тези проницателни думи за детската душа е необикновения хуманист Януш Корчак.

Зад псевдонимът Януш Корчак се крие името на Хенри Голдшмит - полски детски писател, педиатър и педагог от еврейски произход. Активно работещ за признаване правата на децата и пълното им равноправие. Роден е през 1878г във Варшава, ръководи сиропиталище „Нашият дом” в продължение на 30 години (1912–1942). Умира в газовите камери на концлагера "Треблика" заедно със своите близо 200 възпитаници на 5 август 1942 г., по негово желание, въпреки възможността да се спаси.


Немски офицери преглеждат документите му и казват:
“-Вие не сте евреин, господине, свободен сте да си вървите.”
Корчак отговаря:
“-Това са моите деца. Моето място е с тях.”
Децата са облечени в най-добрите си дрехи, всяко със синя раницата и любимата му книга или играчка.
Джошуа Пърл, очевидец, описва видяното:
“Настана чудо. Двеста деца не викат. Двеста чисти души, осъдени на смърт, не плачат. Нито един от тях не се разбяга Никой не се опита да се скрие. Те се притискат до техния учител и наставник, баща и брат, Януш Koрчак. Той вървеше, без шапка, с кожен колан около кръста си, с високи ботуши. Главата му беше наведена напред, държейки ръцете на две деца, Няколко медицински сестри го следваха, а след тях - двеста деца, облечени в чисти дрехи, сякаш току що са минали за пречистяване през олтара. (...) От всички страни децата са заобиколени от германци, украинци.“

Докато работи в областта на педиатрията и детската психология пише още:

"Като родител казвате "Тя е длъжна да… Искам тя да…" И се оглеждате за модел, който детето ви да последва. И търсите живот, който дъщеря ви да има. Игнорирате факта, че всичко около вас е посредственост и баналност. Хората се скитат наоколо, щъкат, суетят се за малки проблеми, течащи амбиции, невдъхновени цели, неизпълнени надежди, вечни копнежи. Къде е щастието? Какво точно представлява? Знаете ли пътя към него? Съществуват ли тези, които може да го знаят? Ще бъдете ли равни със задачата? Как човек може да очаква бъдещето и да предлага защита?

Детето е като пеперуда, която се носи под поройния дъжд на живота. Как да го напоите със сила, без да нарушавате лекотата на полета? Как да го възпитате, без да намокрите крилите му? Трябва ли човек да предложи собствения си пример, помощ, съвет и думи? Ами ако ги отхвърли всичките?

Просто помнете: Дете, гладно за съвети и посока ще ги погълне, ще ги насочи и асимилира. Прехранено с морални правила, детето ще страда от отвращение."

Да отдадеш сърцето и душата си на децата във всеки смисъл на думите. И в живота, и в смъртта. Няма по-висше дело. Няма по-свято сърце.