На везните: свободно време срещу по-добро заплащане

Първият въпрос, който ни хрумва би бил: „Задължително ли се стига дотам?” Да, понякога можем да ги поставим на една везна и тя да не се наклони рязко на едната страна. Понякога те се намират в крехко равновесие. Но моят опит, не само личен, показва, че често сме поставени пред този избор в началото на професионалното ни ориентиране или при смяната на работа. Кое ни кара да избираме?

В началото изборът клони силно към парите. Че кой не би искал висока заплата? Живеем в трудни времена, това е ясно. Обикновено даже изборът е предопределен, той сам се налага, предвид обикновените ежемесечни разходи и ежедневното оцеляване. От друга страна, има толкова неща от материалния свят за придобиване – по- хубава квартира, първата кола, спестяваме за това, за онова. За нов апартамент, вече женени или пък не. Кредит, лизинг, заем – нали сега се устройваме, сега му е времето.

По- високоплатената работа обикновено е свързана с повече стрес, физическо натоварване под формата на извънреден труд, работа по празниците или през уикенда. Обратната страна на стреса и натоварването е гъделът на професионалното признание и израстване. Неусетно кариерата заема главно място в живота ни и ни обсебва. Винаги има нещо за постигане, някаква цел за преследване, нерядко се борим за самото си работно място. Но и тръпката да се докажем, да ни повишат, да ни оценят. Повече и повече се иска от нас, разходите ни се увеличават, а и банката напомня за себе си всеки месец. Но получавайки заплатата си на определената дата – с повече или по- малко задоволство установяваме, че оставането след работа, съботните часове в офиса, си е струвало. И всичко върви добре. Осигуряваме си всичко, което желаем.

Ако имаме сериозна връзка пък, започваме да мислим за семейство, за дом. Усилията се удвояват. Икономическата ситуация не само, че не помага на млади семейства, ами сякаш пречи – високи банкови лихви, нестабилен пазар на недвижимите имоти, несигурно работно място за служителите с по- малък стаж. С времето установяваме, че това за което се борим, започва да куца. Не се виждаме с партньора толкова често както преди, събирането на два почивни дни и на двама ни или съчетаването на смени, става все по- трудно. Отчуждаването, ревността, несигурността, самотата стават все по- чест гост на току- що купеното с ипотечен заем жилище.

Замисляме се за първи път за приоритети си.

Стресът, когато той е ежедневие, се отразява крайно зле на здравето. Недоспиването, нередовното хранене, постоянният адреналин от крайните срокове, служебните срещи, сложните отношения с колегите – това рано или късно се връща като бумеранг към нас. Ако не умеем или нямам физическото време за почивки и дефиниран край на работния ден и седмица, работата се превръща в безкраен омагьосан кръг. Мечтаното повишение ни носи повече отговорности и стрес. Но здравето е от онези неща в живота, които оценяваме, едва когато са подложени на риск от загубването им.

Времето за себе си също се доближава до нулата. Ако работим по 12-15 часа, шест или дори седем дни в седмицата, постоянно сме под напрежение или на път, къде остават минутките за себе си? Ако ни се прииска да идем на кино, да прекараме час в четене на нова книга. Или просто да идем някъде с любимия за уикенда извън града, а не можем, заради някоя висока комисионна или поредния бонус? Нима това, от което се отказваме, може да се компенсира изцяло с пари? А нима миговете „тук и сега” могат да се върнат някога? И не само тази оферта от туристическата фирма или премиерата на някой нашумял филм с любимия ни режисьор, а тези години – младите, активните, влюбените, замечтаните, идеалистичните. Не могат.

Липсата на свободно време влияе пряко на нашия интимен живот. Често се чуваме да казваме: „Нямам време за срещи”. Самотата, изолацията от социалния живот, отчуждаването от семейството и приятелите, те са на една крачка зад нас. От толкова телефони, компютри, думи, последното, което ни се иска е още една среща, още един он лайн разговор. Роботизираме се в едно ежедневие, което бавно и безславно, ни превръща в работохолици. С времето, прекарано сам, се свиква да бъдеш сам, самодостатъчен. Излизането по срещи става все по- мъчително и ненужно усложнение, губене на ценното време, което все не успяваме да отделим за каквото и да е. Отдаването, уязвимостта пред друг, забавянето на темпото изисква усилия – просто се затваряме.

Кога наистина става трудно? С появата на децата в едно семейство нещата значително се усложняват. По време на майчинството разбираме какво е да се откъснеш от работата и хем да си зает постоянно, но по различен начин, хем това да ти носи удовлетворение. След майчинството си даваме сметка колко се променя животът ни заради дилемите – дали и кога да се върна на работа и дали това да е същата работа? а може би работодателят дори ни притиска. Какво да решим?