Толкова ли е страшна самотата?

Когато хората се приберат по домовете си и суматохата по улиците заглъхне; когато колите се кротнат в гаражите, а прозорците угаснат, самотата се промъква в душите ни и започва да буди съмнения. Иначе трезвите ни умове, застават пред лицето на своето кадифено тъмно и главоблъсницата на ежедневието се завърта в изкусителен танц.

Можем ли да спрем да се боим от самотата (особено по празниците) и да я натоварваме с неоправдани значения? Да, стига да приемем, че тя не е нищо друго, освен гост в мислите ни, с който не е страшно да поговорим на чаша кафе...

Непрекъснато се правят социологически проучвания за броя на хората, които живеят сами. В Интернет е пълно със статии, посветени на пагубната роля на самотата и на последиците от нея. Малко са оптимистичните погледи върху тази тема. На днешните хора им е забранено да бъдат самотни - те са обградени от забавления, социални контакти, събития. Запълват минутите за самота с мимолетни връзки и телевизия.


Защо отношението към самотата е толкова негативно:


Самотата била скучна.

Все повече хора се отегчават от уединението и наричат това състояние празнота. Свикнали сме все да сме обградени с нечие присъствие. Все да се грижим за някого или някой да се грижи за нас. Превърнали сме скуката в другото име на самотата. А тя си има своя чар и съвсем не е толкова безпристрастна към нас – по-скоро ние сме анонимни пред нея.

Спомнете си колко отдавна беше, когато се ровехте с прашасали обувки в есенната шума; когато забъркахте какаов кекс за любимия, а дори нямаше кой да ви подаде брашното от шкафа, защото ръцете ви лепнеха от сместа? Такива мигове се помнят дълго и ценното им е, че винаги ще си останат непокътнато наши.
Самотата е просто едно предизвикателство пред нашата нагласа и въображение, един отрязък от вътрешния ни свят, който може да бъде запълнен и осмислен, овкусен и консумиран с настроение.

Самотата е „привилегия“ на нещастните.

Ейбрахам Линкълн го е казал много добре: „Повечето хора са толкова щастливи, колкото сами са решили да бъдат.“

Това, дали си сам, дали в живота имаш човек до себе си, дали си обграден с приятели, дали скачаш от купон в купон, дали телефонният ти указател е пълен, дали на празниците получаваш подаръци и картички от всички, може би говори за теб, че си контактен и екстровертен тип, но само по себе си не е гаранция за щастие.



Човек трябва да си е самодостатъчен, за да може пълноценно да сподели себе си с друго човешко същество. Няма как да отхвърлим мита, че самотата е привилегия на нещастните, ако не си признаем това. Няма нещастни по природа, няма и самотници по природа. Самотата не лишава живота от „щастлива звезда“, нито бита от щастливи развръзки.

Просто човек трябва да разруши изградените от обществото ни заблуди, че самотният е несретник, че вероятно никак не му върви в емоционален или поне в професионален план, и да поиска с цялото си сърце да удовлетвори своите собствени потребности; да оправдае собствените си очаквания и да придаде на мечтите си реален облик. Самотата е по-скоро двигател на най-съкровеното вътре в нас, отколкото спънка в пътя ни към доброто и благополучието.

Самотата е бъркотия от чувства.

Насадената нагласа, че самотата е лошо нещо и разваля нашия имидж, ни кара да се паникьосваме от тишината пред себе си. Гледаме да запълним със звуци и хора минутите самота, но на територията на самотата се създава най-сигурната хармония и никой друг, освен нас, не може да погледне в огледалото от чувства и да избърше излишните петна по него.

Да си наблюдател е по-лесно, отколкото да вземеш участие в нещо – затова са много тези, които се плъзват по вълната от мнения, че да си сам е объркващо, ненужно и натоварващо. Но точно там, в самотата, са основанията ни да търсим покой и баланс – защото още в древността мислители, шамани и учители са се усамотявали, за да получат просветление и да добият вътрешна сила.