Привързаност с граници

Вероятно най-страшното, което може да си представи почти всеки от нас, е загубата на нещо или някого. В някои случаи страхът от тази загуба е толкова силен, че ни спира да живеем нормално, парализира ни. Страхът сам по себе си може да се нарече най-голямата пречка в живота на всеки от нас. А способността ни бързо да се вкопчваме във всичко, което обичаме, от страх да не го загубим, е най-голямата ни грешка. Защото именно чувството за притежание е бреме, което ни кара постоянно да се страхуваме от загубата. Привързаността към нещо или някого, в даден момент се превръща в ужас, който не можем да преодолеем. Има ли начин да се справим с това усещане и какъв е той?
Почти във всички случаи, в които отчаяно се привържем към нещо, по ирония на съдбата го губим. Твърде големият страх, който изпитваме, когато помислим, че можем да изгубим, увеличава вероятността от загуба.
С вкопчването в дадено нещо, ние сами си създаваме окови. Страхът от загуба ни кара да губим удоволствието от радостта- радостта, че някой е до нас, че споделя живота си с нас. Дълбоката привързаност създава енергия, която по-скоро отблъсква обекта на пристрастеността ни, защото го обезличава. Защото спираме да го виждаме в динамиката му. И когато нещото или този някой започва да си отива, ние дори не забелязваме признаците.

Често съм чувала някои да казва „аз не мога без нея/него“ или пък „не знам какво бих правил/а без работата си“. И в тези думи няма нищо хубаво, защото точно тези хора, оставайки без своето „нещо“ в даден момент, наистина не знаят кои са и накъде да тръгнат. Да се самоопределяш посредством някой друг, да живееш живота си заради някой друг, да се отъждествяваш с работата си, са много повече от безобидни усещания. Защото, когато дойде моментът на „сбогуването“, повечето от тези хора усещат толкова силна празнина, че почти напълно губят желанието си за живот.

Как можем да се преборим с чувството за притежание:

Да живеем в настоящия момент, без да правим дългосрочни планове, защото не знаем кой и докога ще бъде до нас.

Да приемем загубите като наложителни промени- промени, които не зависят от нас, а са ни отредени. Да не се обвиняваме за тях.

Да помним, че колкото повече стискаш, толкова по-бързо дадено нещо ти се изплъзва. Когато отвориш ръце, те се „напълват“.

Да се откажем от притежанието- нищо не е наше- хората идват и си отиват от живота ни, за да оставят радост или болка в сърцата ни, за да ни научат на най-важното. Работата, къщата и вещите се възстановяват- тях не можем да загубим завинаги и ни най-малко си струва да ги превръщаме в нещо, без което не можем. Нов дом винаги ще има за всеки. Нова работа също. Стига да знаем как да пуснем онова, без което „не можем“.

Истинското щастие и сигурност са отвъд притежанието на нещата, те са в самите нас. Когато ние осъзнаваме силата в себе си, няма да имаме нужда от прилепване към нещо „външно“. Ако си мислим, че нещо извън нас може да ни направи щастливи, ние пренебрегваме силата си и прехвърляме отговорността върху друг, върху „външното“.

Помнете, че винаги, когато губите нещо неочаквано или дълго време не получавате онова, за което със зъби и нокти се борите, то просто не е за вас. Животът ви е отредил друго. Продължете напред с мисълта, че ви чака по-добро.

Изход има във всяка ситуация- загубата е просто нещо или някой, който изчезва от живота ви, но с това не се губи целостта на вашия свят. Вашият свят винаги е толкова цял, завършен и съвършен, колкото сами си го направите.

И най-важното- човек може да е истински щастлив и свободен и да се радва на нещата, които има, само ако може и без тях.

Има едно много важно правило, което е добре да прилагате често- да се научите да давате- да подарявате ваши вещи, без които сте мислили, че не можете. Имате неща, които искате да подновите у дома или пък са ви в повече- подарете ги! Може да е на съседите, може на приятели, на нуждаещи се, на напълно непознат човек дори- просто го направете. И не само това- научете се да подарявате не само вещи, които вече не са ви толкова необходими, а и някои от любимите си. Да, трудно ще ви е, но не е невъзможно. В крайна сметка една вещ може да е свързана с конкретен човек, да носи хубави спомени, но каквото и да си говорим, това е просто предмет. Ако с него не можете да се разделите, какво остава за човек?

Животът се променя и трябва да свикнете с тази промяна. Днес едни хора са около вас, утре други. Едни си отиват, други идват…И никой от нас няма избор. Онези, които съдбата е решила ще ни вземе, независимо от нашето съпротивление. Ако се научим да приемаме промяната като възможност за нов, по-добър живот, можем убедено да кажем, че сме се научили да живеем. Ако винаги приписваме щастието си на нечий чужд гръб, то моментално загива, когато този човек си отиде от живота ни.

Опитайте да пускате с мирно сърце всеки, който е на път да си тръгне, защото и да сте против и да се гневите, той няма да остане. Мирът и хармонията вътре във вас са всичко, което имате, за да продължите напред…към щастието. Защото него винаги го има. А загубите са част от живота. И каквото и да си говорим…до друг извод няма как да стигнем.