Личната отговорност по пътя ни

Има неща, които са по-големи от нас, пред тях ние изглеждаме малки и безсилни. Не можем да ги избегнем, приближаваме или се отдалечава според собственото си разбиране, опознаваме ги и се справяме с тях сами, защото те са част от индивидуалния път на всеки човек. Има и неща, които можем само да осъзнаваме, без да променяме. Фактът, че не е по силите ни да ги променим обаче, не измества въпроса встрани от нас, напротив, сочи точно към нас и в посока на способността ни да влияем върху възприятието си, да умеем да управляваме начина, по който реагираме на действителността. Всеки носи своята лична отговорност и колкото по-близо са последствията от наши или чужди действия до нас, толкова по-голяма е тя. А когато определен краен резултат не е зависел от нас, то това, което е било и винаги остава в ръцете ни е нашия отговор на случилото се. Това е като да реагираме адекватно и да спасим каквото можем от горяща къща, вместо да губим време и да се вайкаме и обвиняваме злосторника.

Когато нещо по една или друга причина е вече факт, наша остава ролята да дадем всичко от себе си, за да променим това, което не ни харесва, доколкото можем. В противен случай сякаш се отказваме по средата и чакаме някой друг да свърши това, което ни самите трябва да направим. Понякога ние знаем или поне усещаме, че не е редно да постъпваме по определен начин, но го правим. Мислим, че това действие няма да се забележи и ще се разтвори някъде в “общата отговорност” (слагам това понятие в кавички, защото вярвам, че човек може да отговаря сам за и пред себе си). После се чудим на последствията от действията си, сякаш се опитваме да се разграничим от тях. Така личната отговорност оставяме върху действията си, но не и върху последствията от тях. Ако те на са ни приятни, приписваме ги на нещо външно - другите, съдбата, случайността. Но честни ли сме към себе си, когато например очакваме от другите нещо, което сами не бихме направили? Или когато трескаво чертаем правила, а самите ние не ги спазваме.

Отговорността е лична, тя не е нито колективна, нито отвъд човешка категория. Това, че понякога не е по силите й да промени фактите, не я прави нещо външно на нас. Тя е тежка за носене сам и лека като перце, когато искаме да я духне към друг. Много е лесно да обвиняваме другите за собствените си несгоди. Например непрестанно да повтаряме колко ни дразни отношението на шефа ни към нас, вместо да направим нещо по въпроса, дори и това да е само да понесем последствията от бездействието си такива каквито са. Във всички случаи, вместо да екстернализираме вина и да приписваме отговорности на други, по-добре да погледнем това, с което разполагаме във себе си. Защото е нечестно да се дистанцираме от отговорността за нещо, щом веднъж сме я поели. Това вреди на бистрото ни възприемане на случващото се. Кара ни да се чувстваме откъснати от собствената си съдба и в нечии ръце.Реципрочното отношение и гледането в собствената паничка са една добра възможна рецепта за изпълнен дълг към нас самите. Обратното е търсенето на вина у другия, която отвежда мислите в необятната и обрасла със съмнения и страх гора на несигурността. Там отново сме малки, но този път сами сме се смалили.


Личната отговорност в ежедневието

Освен във вечни понятия като стремеж към щастие, свобода, морал и много други, личната отговорност доста често е много по-близо до нас, отколкото си мислим. Можем да я открием във съвсем тривиални неща като това да не си хвърляме фаса от колата на улицата например.

Личната отговорност е като чиста и спретната дреха, която ни прави по-полезни за нас самите и за хората около нас. Никакви регулации, закони и забрани не могат да изчистят градинката пред блока, нито да вдигнат разхвърляните хартии в някой вход. Никой не може да ни даде гаранция, че няма да ни облъчва с негативни мисли, трябва ние сами да можем да се предпазим от подобни влияния. Няма да сме честни спрямо себе си ако се крием зад по-лесни колективни схващания и не поемем своята част във възприемането и обмислянето на нещо.

Личната отговорност изцяло се побира в златното правило на етиката - не прави това, което не искаш да ти правят на теб. Или обърнато наопаки, с лице към последиците - когато правиш нещо, ако всички го правят, до какво ще доведе това?


Грижа към околната среда
Темата относно безпринципното и като цяло безотговорно отношение на повечето хора към планетата е много дълга и не може да се побере в един абзац. Но пък си струва да бъде спомената, защото е пряко свързана с личната отговорност на всеки от нас. Земята е нашият дом, а не кутийката, в която сме се затворили и която грижливо поддържаме, понякога нехаейки за отвън. Ако всички решат да си хвърлят фасовете от колите или да украсяват дърветата с торбички боклук, ще заживеем в един “чуден” свят. Същото важи и за отношението към старите батерии, към пестенето на водата и електричеството и въобще към безразборното използване на всякакви ресурси, без идея, че това вреди на околната среда и замърсява собствения ни хабитат.

Грижа за себе си
Замърсяването отвън много прилича на замърсяването отвътре. Ние самите сме отговорни за това да се грижим както за тялото си, така и за духа си, за своите мислите си, действия и мечти. Идеята, че някой друг трябва да ни осигури това, което искаме е повече от вредна и може да ни донесе само негативни усещания.
Никой не е длъжен да подрежда и разчиства собственото ни съзнание. Това важи и с обратен знак. Да бъдеш отговорен към себе си и другите означава и да не се въвличаш ненужно в чужди отговорности и задължения. Ако всеки се заеме първо да се справи със собствените си “скелети в гардероба”, определено няма да има време и ресурси да се занимава с дела, които не му принадлежат.
Колкото повече се опитвам да сложа личната отговорност в някакви осезаеми граници, толкова повече тя ми прилича на нашия личен отпечатък. Онзи, който оставяме докато сме на тази земя. Грижата и вниманието, с което се отнасяме към себе си и към другите са равни на грижата и вниманието, което получаваме. Нещо като онези кадри с космонавти, които биват отблъснати със същата сила от предмета, който блъскат. Само дето противодействието при бягането от отговорност не е толкова пряко и затова изглежда на пръв поглед податливо на пренебрегване.