Разводът и децата - I

Преди години, когато една от най- близките ми приятелки взе смелото решение да прекрати нещастен брак и да отгледа сама тригодишната си дъщеря, баба й отчаяно възкликна:„Защо бе, бабо, не те бие, не пие и не ходи по жени?“

Въпреки че тези думи предизвикват усмивка по лицето на всеки, който ги чуе, всъщност често реагираме точно така, когато майка на едно или две деца пожелае да се разведе. Просто използваме по- префинени думи и по- интелектуален изказ, за да прикрием същата закостенялост: „Ще травмираш децата!“ или „Оставяш питомното, за да гониш дивото.“ Въпреки цялата освободеност, която ни носи 21ви век, не сме се променили много, когато става въпрос за избор между отговорностите, вменени ни от обществото и желанията на сърцето.



Толкова сме свикнали с мнението, че единственото правилно решение е да останем със съпруга си заради децата, че потъваме в самообвинения и предварително оплакваме изгубената си свобода. Да оставим настрана всички случаи, когато желанието ни за развод е плод на импулс, на нашата неспособност да приемем другия и да отстъпим или пък е продиктувано от мимолетна страст към нов обект. Има обстоятелства, когато решението дали да се разведем е истинска емоционална и морална дилема – когато партньорът не ни уважава и не ни позволява да бъдем себе си или когато срещнем истинската любов.

Много жени приемат ролята си на майка, домакиня и работеща жена в едно, без да протестират. Това съчетание е възхитително, но обикновено е съпроводено с тежка въздишка: „Нямам време за себе си- нямам време за спорт, нямам време за хобито си, нямам време за кафе с приятелки.“ Ако попаднем във водовъртежа на отговорностите към другите и пренебрегването на себе си, неминуемо стигаме до задънена улица – болни, изнервени и крещящи на същите тези хора, заради които се жертваме.

За щастие, ние жените често осъзнаваме, че времето за себе си ни е крайно необходимо, за да се презаредим, за да си починем и, за да сме отново полезни на любимите хора. Осъзнаваме, че професията ни не ни удовлетворява и искаме да последваме мечтите си, да се запишем на курс по готварство, рисуване, да учим дизайн или право, въпреки че сме на доста повече години от студентите и курсистите. Ами ако съпругът ни не ни окуражи? Ако ни напомни, че вече сме семейни, с деца, че имаме отговорности, че не е време за детинско поведение? А ако дори не ни подкрепи да си осигурим малко свободно време за йога или излизане с приятелки?



Най- важното във всяка връзка е да уважаваме взаимно ценностите си и имаме пълното право да изберем човек, който приема нашите приоритети или да се разделим с този, който не ги приема. Погрешно си мислим, че децата имат нужда от запазване на статуквото и съжителство на съквартирантски начала между майка си и баща си. Децата имат нужда от щастливи родители, за да израснат също щастливи и пълноценни личности. Ако мъжът ни реже крилете ни и ни обезкуражава системно, неминуемо страстта си отива, отива си уважението ни към него, диалогът и веселото бъбрене. Изпълваме се с негодувание, уморени сме и раздразнителни, общуването се превръща в размяна на хапливи реплики. Този начин да си говорим на свой ред ни отчуждава един от друг. Залъгваме се, че децата не чуват или не ги интересува. По- малките боледуват от отит, за да покажат, че не искат да слушат, по- големите се затварят в стаите си с компютрите, а ние после ги обявяваме за проблемни тийнейджъри.