Най-щастливият ужас - родителството

На въпроса „кой е най-хубавият ден от живота ви?“, по-голямата част от жените с деца биха ви отговорили именно това- „раждането на детето ми“. Сред нас има дори такива, които осъждат правото на една жена да не роди дете просто, защото така е решила, защото има други цели и виждания за живота си. Ако трябва да бъда честна, аз също съм на мнение, че едно от задълженията ни е да продължаваме човешкия род. Всъщност, най-отговорното, трудно и същевременно прекрасно „задължение“. Дали обаче понякога думата „прекрасно“ не изчезва от цялостната картинка и не стигаме до страшни мисли като тази „трябваше ли да ставам майка? Наистина ли ще се справя?“ И не, това не е съжаление, а по-скоро страх- страх, който голяма част от нас никога не биха признали. Но да си „поговорим“ за тях- страховете и мислите на майките, за които родителството понякога е същински кошмар.

Страхът от незнайното
Казват, че когато нямаш деца, не можеш и да ги заобичаш истински. Съществува обаче и другият вариант - с раждането на дете, да започнеш да ги обичаш една идея по-малко, поради отговорността, която изведнъж се стоварва на главата ти. Отговорност, която не е „днес ще го свърша и утре съм свободна“. Отговорност, която е за цял живот. В даден момент осъзнаваш, че никога не си свободен, защото има едно човече, което е по-важно от теб- човече, което все още не знае друго освен да плаче, да се тръшка и крещи, да не иска да яде и да иска цялото ти внимание на 100%. Не малко жени се оказват неподготвени за тази ситуация. А и няма как да са. Само, когато ти дойде до главата, разбираш какво всъщност е. И ако в даден момент се чувстваш твърде безпомощен и изнервен, това далеч не означава, че не обичаш детето си. Виждала съм (в повечето случаи по-млади) майки, които плачат редом с децата си, просто защото наистина не знаят как да ги успокоят и развеселят. И в това няма нищо осъдително.

Жертвата
Каквото и да си говорим, родителството е жертва, с която почти никоя бъдеща майка не е напълно наясно. Едва, когато осъзнаеш, че време за важни за теб неща вече нямаш или имаш наполовина, а някои желания и мечти завинаги са си отишли и няма как да се върнат, едва тогава си даваш сметка за истинската жертва, която правиш. Разбира се, че тази жертва си заслужава и естествено, че много от нас няма да харесат думата „жертва“ употребена тук, но това е самата истина- не можеш да имаш всичко. Често, за да имаш дете, трябва да нямаш нещо друго. Аз самата много често казвам, че не познавам жени, които да съчетават перфектно кариерата с децата. Не, няма такива. Не познавам умни и интелигентни жени на високи постове в работата, които да прекарват достатъчно време с децата си. Не познавам и истински отдадени на децата си майки, които да са покорили високи професионални върхове. Убедена съм, че винаги едното е за сметка на другото и че една жена сама прави своя избор и не трябва да бъде съдена за него.

Ужасните случки
Нима не сте виждали майка, чието дете е болно? Безсънните нощи, притеснението, нервите, сълзите, ужасът, изписан на лицето и, обикалянето по лекари и болници, безпомощността…Всички тези чувства и състояния не са никак за подценяване. Познавам майки, които изпитват същински ужас, когато чуят думата грип, защото децата им са лежали в болници с тежки пневмонии. Какво остава за онези, чийто деца са раждат увредени или в последствие се разболяват от тежка болест. Никоя от нас не е застрахована да бъде една от тези майки. Никоя от нас не знае дали един ден няма да изгуби собственото си дете. Защото то е като всички нас- човек от плът и кръв. Именно поради тези опасности, някои жени изпадат в отчаяние, след като създадат деца и преминат през няколко техни боледувания. Страхът понякога е наистина огромен. Страх, който знаят, че биха си спестили, ако бяха избрали да не стават майки.

Страхът от порастването
Има родители, които преживяват много тежко порастването на децата си- тяхното отдръпване, нарастващото им желание да бъдат самостоятелни личности, проявата на собствени интереси, увеличаващото се време за прекарване с приятели. Та това все пак са нашите деца- онези, на които сме помогнали да проходят, които сме пазили да не паднат, за които сме мислили и сме се грижили ден и нощ. Не е така лесно да приемем, че те вече се превръщат в големи хора, които след няколко години ще имат свои семейства и ние няма да сме вече до тях. Ще бъдем, но не и по начина, по който сме свикнали. Този страх е особено голям за самотните майки и за онези сред нас, които са загърбили голяма част от себе си и своя живот в името на децата си. Тази раздяла понякога е наистина страшна- толкова страшна, че е в състояние да създава мъже, държащи се за полата на мама до 40 годишна възраст и жени, не успяващи да изпържат яйца на съпрузите си, защото мама никога не им е давала да се цапат в кухнята. В даден момент ние започваме да вредим на собствените си деца вместо да им помагаме, особено когато сме твърде близки с тях. И в това също няма нищо осъдително, защото го правим с чисти сърца и от майчина любов, която и за миг не се замисляме, че може да ги превърне в това, което ние самите не искаме да бъдат.

Отдръпването на приятелите ви, когато станете родител, а те все още нямат деца, е най-малкият проблем, който може да имате. Останалите грижи, които ви очакват са наистина далеч по-сериозни. Мислите за това дали ще имате достатъчно средства да осигурите всичко, от което се нуждаят. Мислите дали ще ви стигне времето да ги научите на всичко, което искате да знаят. Постоянно си задавате въпроса дали вие самите сте достатъчно добри, за да им дадете пример и да направите и тях такива. Страх ви е във всеки един момент, в който не са си вдигнали телефона. Във всяка секунда, в която вече пораснали се разхождат навън без вас.

Да. Страховете са много. Грижите също. Но радостта е неповторима. Думата „мамо“ най-хубавата на света, а това да оставиш поне един добър, достоен, честен и отговорен човек след себе си, най- важното, което можеш да сториш в този живот. Майка ми на свой ред би добавила „да, и теб обичах и те обичам безкрайно, но как се обича внуче, не мога да ти опиша!“ Затова….страхувайте се- човешко е. И всяка майка го прави. Колебайте се дори. Съмнявайте се в себе си. Само така ще ставате по-добри с времето. Защото никой не се ражда знаещ. А майчинството е същевременно един от най-лесните и най-трудни уроци за научаване. Урок, за който ви трябва огромно сърце, много търпение и не малко сълзи. Но и щастие, което не може да се опише с думи.

Сутрин, когато сплитам дългата й коса за училище, изпитвам такова спокойствие и безмълвна радост, с които денят ми няма как да не започне добре…