Мислите, от които не бива да се боим

Имате ли от онези дни, в които си мислите, че полудявате или че вече сте полудели? В които времето не стига. Всички ви изнервят. Уморени сте до болка. И не ви се прави абсолютно нищо. Всъщност, единственото, което правите, е да си задавате въпроси от сорта на „за какво го правя?“, „има ли смисъл?“, „нали накрая и аз ще умра?“ Този увод може да изглежда твърде необичаен, но е необичайно, ако никога не сте си задавали тези въпроси или ги отбягвате. А човек трябва да се изправи пред тях.

Oмръзна ми от всичко
Толкова познато. Нима не ви се е случвало до толкова да се уморите от еднообразието, че да си кажете „наистина ми писна от всичко“? И в това няма нищо нередно. По-голямата част от нас всеки ден преминават по един и същ маршрут, вършат едни и същи неща, ежедневието им е абсолютно еднакво и предсказуемо. И докато в даден момент сме се пуснали по течението и така ни е комфортно, идва и този миг, в който нещо светва в главата ни като предупредителна лампа- „винаги ли ще е така, едно и също, докога?“ Само от вас зависи да го промените или просто да започнете да приемате с радост и благодарност всеки нов ден, защото най-важното в случая е, че сте здрави и че имате цялото това „монотонно“ ежедневие, за което мнозина мечтаят. На вас може да ви е омръзнало от мрънкането на шефа, от ежедневните щуротии на децата и от мисълта „какво да сготвя днес“, но се замислете, че има хора, които нямат работа и деца и дори нямат достатъчно средства, за да си купят храна.

Какъв е смисълът?
Нормално е понякога да се питаме защо правим всичко това, когато един ден всички ще си отидем от този свят. Дали ще оставим нещо след себе си? Дали ще ни запомнят? Дали е достатъчно значимо онова, което правим? Или пък е напълно безсмислено? Като се замислите реално, животът не ви дава много варианти за оцеляване. Няма как да бъдете там, където искате да сте и да се забавлявате по цял ден, ако преди това не сте работили много усилено. А дори да сте, едва ли ще имате възможността да прекарате живота си в охолство и без обичайните задължения и отговорности. Смисълът всъщност е един и той се казва радост- да се чувствате радостни от всичко, което правите, дори от задълженията си. Да правите така, че да извличате най-доброто от „тук и сега“. Смисълът не винаги е в това да оставите нещо след себе си. По-скоро е в това да бъдете Някой посредством добрите дела, които вършите. Дори да бъдат забравени, тук и сега те ще ви носят единствено удовлетворение и радост. Какво ще се случи след това, когато вече ви няма, не е нещо, което трябва да ви вълнува. Живейте сега. Обичайте! Може би това е смисълът, а може би в него е вложено вечно да ни убягва.

Искам да избягам от всички
Нима не ви минава през главата мисълта за деня, в който ще си вземете малко багаж и ще потеглите в неизвестна посока? Може да е само за ден-два или за седмица, но да си е само ваше това време. Без телефони, без обяснения, просто да отидете на някое спокойно местенце, да лежите и четете хубава книга или са съзерцавате с часове морето. Вероятно всяка от нас го е искала, но много малка част могат да си го позволят. Наскоро се замислих, че откакто имам дете, никога не съм мислила само и единствено за собственото си удоволствие и нужди, пък било то дори в моментите, в които то е с баща си или баба си. В главата ми постоянно са мислите за нея, за всичко, свързано с нея, а това в даден момент безкрайно уморява. Всеки има нужда от презареждане на батериите. И това в напълно в реда на нещата. Да бъдеш насаме със себе си, далеч от близките си, поне за два дни в годината.

Дали наистина обичам, колко е истинско това?
Няма да забравя една приятелка, която веднъж ми сподели „не знам дали ги обичам- мъжа си, дъщеря си, напоследък само проблеми ми създават и не ми обръщат никакво внимание“. Първоначално се засмях и казах „не се чуваш какво говориш, я стига“, но после си дадох сметка, че тя има пълното право да говори така, защото я познавам отлично и знам, че е перфектна майка и жена. Явно обаче този перфекционизъм и беше дошъл в повече и просто вече откачаше. Всъщност, беше си съвсем нормална, въпреки факта, че изричаше това. И не, че не знаеше дали ги обича. Грижите, преумората и монотонността започваха да я смазват. Което е нещо съвсем различно. Нима на вас не ви се е случвало до толкова да ви ядоса някой от най-близките ви хора, че за момент да си помислите, че наистина го мразите? Или да сте до толкова уморени, че дори да не желаете да прегърнете любимия човек? Тези ни състояния са напълно в реда на нещата и не би трябвало да ни карат да се чувстваме виновни за това, че минаваме през тях.

Животът не винаги е лесен. Всъщност, в по-голямата си част е сложен и объркан. Мисли, чувства, емоции, отговорности и задължения- всичко това в даден момент ни подлудява малко или много. Понякога се чувстваме като хамстери, въртящи колелото в клетката. А именно клетката е животът, защото сам по себе си той ни поставя своите ограничения- обществото, нормите, правилата и Ние, които сякаш нямаме право да спрем. Понякога това постоянно „въртене“ ни донася десетки неприятни мисли и емоции, дори ни вкарва в депресивни състояния, от които е много трудно да излезем. Важното е да помним, че е по-добре да имаме странни и дори луди мисли в главите си, защото само така успяваме да се освободим от тях. Ако се стараем изобщо да не ги допускаме в живота си, ако искаме винаги да сме на ниво, да сме перфектни, да удовлетворяваме всяко желание, няма начин да не рухнем в даден момент. Затова, по-добре си позволявайте да мислите, че не обичате, че няма смисъл, че нещата не са никак розови. Защото душата също се уморява. И защото това е самата действителност. Не винаги всичко е прекрасно и не винаги можем ние да бъдем такива. Важното е бързо да излизаме от тези мисли и чувства, а не да ги влачим във времето. Защото и да няма смисъл от цялото това нещо, наречено живот, избор нямаме. Тук сме, за да го живеем. Докато ни е писано. И по-добре с усмивка, любов и малко лудост.