Колелото на поколенията

Всяко поколение се ражда от предишното и в съпротивата си към него. То има биологични родители, но те могат да бъдат емоционални, ценностни или психически врагове. Революцията на пубертета онагледява най- добре тази реакция. Бунтът срещу авторитета на родителите, търсене на мястото си в света на големите, опитите да бъдем самостоятелни и да се откъснем от семейното гнездо – всичко това може да бъде осъществено в яростни изблици и да породи емоционални проблеми, както и да премине без много сътресения, зависи от много фактори и е двустранно.

„Аз не искам да съм като теб!” това казва може би всеки тинейджър на родителите си, или поне си го мисли. Дори и да не е изречено с ярост или желание да наранят, поне част от това заричане я има у всеки млад човек. Малко от тях искат да са точно като родителите си – повечето искат да са по- добри, да постигнат повече, да нямат техния живот, да дадат повече на децата си, отколкото самите те са получили. И така поколение след поколение. Този стремеж е естествен, но начинът, по който се изразява или възприема може да отрови отношенията още съвсем рано.

А ако има съпротива, противопоставяне, щастливи хора няма. Децата, обладани от стремеж да се разграничат от родителите си, осъзнават с времето колко силно започват да приличат на тях. В собственото си семейство повтарят матрици, даже обикновени характерни фрази. В това откриват истинска трагедия:



Коя жена не се е питала това? Колкото по- яростен е бил бунтът в младежките години, толкова по- силно е огорчението да открият този факт. И без да искат завъртат колелото на поколенията по един мъчителен начин, който дава отражение в трудни и сложни отношения с родителите и на зряла възраст. От непоносимост, критикуване, яростни изблици, провокирани от невинни забележки до истинско отмъщение, когато родителите остареят и започнат да зависят малко или много от грижите на децата си. Тогава те с наслада ги третират със снизхождение, като малки безпомощни деца, вместо с уважение към една преклонна възраст. От своя страна има родители, които по никакъв начин не улесняват децата си в опит да поддържат дух на единство и любов между поколенията. „Трета възраст” не означава непременно "мъдър" или "надраснал" някои детски пориви и младежки недостатъци. Един възрастен родител може да е по- труден за общуване от 3 годишно дете.

Има ли начин колелото на поколенията да се завърти хармонично и всички да са щастливи през повечето време?

Всеки да се знае семейството. Когато децата създават свое семейство и имат деца на свой ред – те са отделна семейна единица. Мнението на партньора и добруването на децата става първостепенно. Би трябвало и родителите да осъзнават това. Да не се месят в отношенията на младите или възпитанието на внуците. Да помагат, ако могат, ако искат, не по задължение, без да се натрапват и да пазят чуждото пространство. Ако всяко поколение си спомни, как е било третирано от родителите си при свиването на свое гнездо, и поне малко работи в посока разбирателство – един ден този проблем ще изчезне. Защото доброто, както и лошото в отношенията има свойството да се трупа с годините.

Всеки да си знае дома. Ако преди време е било нормално децата да живеят при родителите си и три поколения да съжителстват под един покрив, този модел отдавна се е доказал като неефективен. Дали със тежък кредит, или с помощ от нечия страна, добре е младото семейство да живее само. Когато обаче родителите остареят и имат здравословни проблеми, още повече, че може и да са в друг град, тогава възниква нелекият проблем – как да се грижим за тях? Синовният дълг, ако е добре развит и идва естествено, би отсъдил: „Приюти родителите си, на тях дължиш всичко.” Но дългът като част от собствено семейство казва: „Имаш задължения и към тях”. На кого да дадем енергията си – на родители, които са ни отгледали, възпитали, дали фундамента да сме това, което сме. Или на децата си – които също трябва да получат това от нас. Един мъдър родител никога няма да постави така нещата, не би се съгласил да живее в дома на децата си, ако не е крайно наложително. Затова често се случва чужд човек да помага на възрастните родители или те биват настанени в дом за стари хора. За едно целодневно работещо семейство, да постъпи така с родителите си е единственият възможен избор, макар той често да бива осъждан у нас.

Да приемем родителите си и да им простим за това, което са и как са ни възпитали, грешките им. Да благодарим за доброто. Това приемане и опрощаване, разбиране на родителските мотиви, много естествено се случва когато сами станем родители. Начинът, по който ни гледат децата, въпросите, които ни задават, как често ни ядосват или изплашват с някоя лудория, нима не виждаме себе си като деца? Грешките, които допускаме, липсата на време за тях, избухванията ни, защото животът е труден, ние сме просто хора и се влияем от това – нима не познахме родителите си? Да приемеш, че никой не е идеален е лесно на думи, но да го разбереш като междинно звено в това колело, поколенческото, е цяло постижение. От друга страна с времето човек оценява какво е в момента, именно благодарение на обстоятелството, в какво семейство се е родил, кой го е възпитавал – дали е имало музикална среда, дали мъжете от поколения се славят със сръчността си, а жените – с усета си към ръчния труд и т.н. Да, много от сегашното ни Аз е резултат от свободните избори, които правим, но има една неотменима основа, която дължим на родителите си. Тя може да бъде и с обратен знак.

Да бъдем щедри. Чрез децата си. Може би не одобряваме начина, по който сме възпитани. Обвиняваме родителите си в много грешки от незнание, безхаберие, ниска култура и какво ли още не. Но те могат да бъдат прекрасни баба и дядо. Може би с възрастта са осъзнали тези грешки и биха дали всичко онова, което не са успяли на нас, на своите внуци. Понякога малките човечета коренно ги променят. Наистина из основи. Децата също имат нужда от баба и дядо, искат да блестят като слънца в нечий залез. Това общуване може да е пълноценно и много удовлетворително, стига да е градивно. Да не им го отнемаме, само заради поривите на егото си. Децата ни не ни принадлежат – те са ни дарени временно.

Никой не знае колко дълго е на този свят, колко време му е съдено да прекара с хората, които обича. Всеки обаче има нужда да почувства, как е част от едно цяло, как всички сме свързани в невидими нишки. Нека направим така, тези нишки да са любов, а не неприязън и отхвърляне. Колелото на поколенията така или иначе се завърта, да го направим така, че то да е за благото на всички, а не единствено на егото ни.