"Набуко" - историята на една велика опера

Историята около създаването и триумфа на операта “Набуко” е една от най-вълнуващите страници не само в блестящата, продължила почти седем десетилетия артистична кариера на Джузепе Верди (10 октомври 1813 г. - 27 януари 1901 г.), но и в живота на италианския ХІХ век въобще. Тя се е превърнала в неразделна част от митологията на Ризорджименто – духовната квинтесенция на италианското национално-освободително движение.

В края на 1840 година 27-годишният Верди е на път да сложи край на своята творческа кариера. Няколко месеца преди това, за кратко време той погребва двете си деца и съпругата си Маргарита. Следва провалът на комичната опера “Мнимият Станислав, или крал за един ден”. Ето какво споделя Маестрото в своята автобиография:

“Измъчен от връхлетялото ме нещастие и огорчен от фиаското на моето произведение, бях убеден, че в творчеството не бих могъл да намеря утеха и реших да не композирам повече".

Но съдбата е решила друго! През зимата 1841 година Верди се среща със своя стар познат Бартоломео Мерели – антрепреньор на Ла Скала. Той предлага на композитора на напише опера по прекрасното според него либрето на младия и талантлив поет Темистокле Солера. Верди с неохота приема да прегледа стиховете, но да пише музика и дума да не става.



Падайки, той се разтвори и погледа ми попадна на думите: “Лети мисъл на златни крила”. Аз прочетох стиховете и те дълбоко ме развълнуваха. От тях лъхаше Библията, която винаги съм обичал да чета. Прочетох откъс, после друг, но твърдо решен да не пиша повече, аз затворих тетрадката и легнах да спя. Напразно – “Набуко” не ми излизаше от главата. Сънят не идваше…Станах и прочетох поемата не веднъж, не два пъти, а толкова, че сутринта знаех цялото либрето на Солера наизуст. Въпреки това, нямах намерение да променям взетото решение и отидох в театъра, за да върна ръкописа на Мерели.

– Нали е хубаво! – каза той.
– Прекрасно е!
– Тогава напиши музиката.
– Не бих си и помислил – отвърнах. – Просто не я усещам.
– Напиши музиката ти казвам. Пиши!

След това Мерели взе либретото и го пъхна в джоба на палтото ми. Хвана ме за раменете и не само, че ме изтика от кабинета си, но хлопна вратата под носа ми и я заключи. Какво да правя? Върнах се в къщи с “Набуко” в джоба. И така – днес строфа, утре – друга, малко по малко операта беше написана”.



През есента на 1841 година Мерели получава завършената опера. След известни колебания поради финансовите затруднения на театъра, той решава да включи “Набуко” в афиша за текущия сезон В края на февруари 1842 година започват репетициите, а само дванадесе дни след това на 9 март се състои премиерата, която се превръща в истински триумф за Верди. За успеха на операта допринася и великолепното изпълнение на прочутите певци – сопраното Джузепина Стрепони (Абигаил) и баритона Джорджо Ронкони (Набуко).



За своеобразната “набуковизация”, обхванала Милано след премиерата на операта четем в биографичното есе за Верди от Мекеле Лесона: “Тази вечер градът не заспа, а на следващия ден новият шедьовър беше основна тема на всички разговори. Името на Верди звучеше от всяка уста, дори моделиери и готвачи го използваха като изработваха шапки alla Verdi, шалове alla Verdi, и сосове alla Verdi.



Действително, от времето на героичната “Норма” на Белини, поставена на сцената на Ла Скала в началото на 30-те години, миланци не били посрещали нито една опера с такъв възторг, както “Набуко”. Заложената в либретото на Солера библейска легенда за страданията на поробените евреи и тяхната борба за освобождение от вавилонския гнет била възприета от слушателите като парабола на стремежа на италианския народ за национална независимост. Именно актуалното звучене на сюжета събужда и творческия интерес на Верди, който като човек и гражданин е страстно отдаден на каузата на своя народ. За първи път в досегашната си кариера Маестрото открива тема, която го разтърсва до дълбините на душата му. Израз на неговата съпричастност към материала е и фактът, че той приема критично текста на Солера, който е изпълнен с обичайните за това време условности и неоправдани драматични ситуации. Така, една от най-впечатляващите сцени в операта – пророчеството на Закария е създадена по изричното настояване на Верди и замества любовния дует на Фенена и Измаел, който по думите на композитора “би намалил библейската възвишеност, представляваща същността на тази драма”.

В “Набуко” бушуват силни страсти, въвлечени в една изключително сложна сценична интрига: страстната любов и изпепеляваща ревност в триъгълника Фенена-Измаел-Абигаил, преплетени с домогванията на коварната Абигаил до трона на своя баща; драматизма в раздвоеното съзнание на Набуко – тиранина и богохулника, но и любящия баща; справедливия гняв срещу братята, които предават собствените си братя. Но в тази опера, пропита от атмосферата на библейския епос и изпълнена със завладяващ патос за свобода, същинският герой е еврейският народ. Това обяснява огромното значение, което Верди отрежда на хора – нещо нетипично за италианската опера до този момент.



Акцентът върху тях е толкова силен, че значението на свързващото действие значително намалява. Явно, решавайки творческата задача, за Верди е било по-важно впечатляващото оформление на въздействащите почти статично хорови “пана”, отколкото интензивното драматично развитие. Освен този тип хорови сцени, които са особено ярки в началото на операта, в “Набуко” има и друг, съвсем нов вид третиране на хора. Той може да бъде определен като “хорова ария” и намира синтезиран израз в известния “Хор на пленените евреи” (ІІІ д.). Тук в потока на една прекрасна, плавно разгръщаща се песенна мелодия е разкрит колективният порив на народа за свобода. Не случайно този хор има най-голям успех сред публиката. Извикан три пъти на сцената по време на премиерата, при следващите представления той се запява от цялата зала и се превръща в борчески химн на Ризорджименто.





Въпреки долавящото се влияние на предшествениците му, и най-вече на Белини, тук се набелязват характерните черти на един оригинален авторски почерк. Това се усеща най-ярко при оформянето на мелодиите. Характерната за тях обемност, в съчетание с подчертано автивната ритмика създават страстно завладяващия характер на творбата, който въздейства на слушателите изключително силно. В това отношение един от най-значителните моменти в пратитурата на “Набуко” е Пророчеството на Закария (края на ІІІ д.), където след впечатляващото, хроматично обагрено описание на разрушения Вавилон, бликва мелодия, изпълнена с невероятна страст.

Талантът на Верди – драматурга е особено ярко изразен в соловите сцени. В известния дует на Абигаил и Набуко той за първи път достига до форма, прерастнала изцяло от драматичната ситуация. Тук, както и в други подобни моменти от партитурата, Верди се разкрива като гениален театрал, използващ целия арсенал от изразни средства за адекватна, психологически нюансирана характеристика на своите герои.

В творческата биография на Верди, операта “Набуко” се превръща в най-важното стъпало към формирането на собствен композиционен стил. В следващите си творби, Маестрото обогатява и задълбочава този стил, но в основни черти той остава определящ за неговото цялостно творчество. Знаменателно е, че Верди открива своето верую едва, когато отваря изкуството си към великата идея на Ризорджименто – онова постоянно разрастващо се движение, което слага отпечатък върху значителна част от неговото оперно творчество.



Източник: Moreto.net