Да учиш азбуката отново - II

Дончо

Дончо завършва промишлено училище по корабостроене и логично казармената служба я изкарва във Военноморски флот. Последствие започва работа като моторист към държавния флот. Не след дълго се запознава с жената, с която решава да свърже живота си. Спомня си с носталгия за сватбеното пътешествие. По това време на служещите във флота младоженци е било разрешено да качат половинките си на кораба за определено време. Така двамата изживяват красиви моменти на интересни места по света, а младата му съпруга се запознава с това, което той ще работи. След още няколко години се раждат двете му деца. Дончо решава да се прехвърли към строително-техническия флот. Новата му работа е по-близо до брега. Той работи на смени и има възможност да прекарва повече време със семейството си.

Животът му е динамичен и изпълнен с планове, като на почти всеки млад човек. Дончо разказва, че по това време не се е замислял много за здравето си. Тежкият работен ден често бил последван от тежки вечерни веселби с колегите, неминаващи без прилично количество алкохол и цигари. Било е весело и безгрижно. Младият му организъм успешно устоявал на натоварванията. През уикендите нашият герой обичайно бил зает да помага на баща си в лозарството и овощарството. И въпреки, че както казва Дончо тогава е печелел много добре, това не го е спирало да планира в свободното си от всички останали ангажименти време да кара такси. И е щял да го направи, ако организмът му ненадейно и рязко не удря спирачки.

На 43 години – инфаркт. Дончо е едновременно шокиран и разгневен. Не може да се примири с мисълта, че на такава възраст му се случва подобно нещо. Решава да спре цигарите след 27 години стаж като пушач. Постепенно стресът отшумява и след около половин година болнични той се връща отново на работа и всичко си тръгва по старому. Дончо се определя като общителен, но по-скоро скромен и напрегнат, когато става дума за работа. За него явно „трябва” е с по-голяма сила от „искам”. Не веднъж му се е случвало да прави нещо, защото трябва и въпреки, че не иска. Такова едно нещо е било заниманието му с бащините лозя и овошки. Но както често се оказва, че всяко зло е за добро, постепенно с годините Дончо разбира, че тази работа му харесва. След проблемите със здравето започва да я оценява и като полезна, тъй като изисква движение на чист въздух. Закупува още земя и посажда още овошки.

Годините се търкалят. Работата върви, децата растат и дръвчетата също. Един хубав априлски ден след обичайната работа в градината Дончо и съпругата му се канят да потеглят към града. Той е на шофьорското място, но не пали, не мърда, не прави нищо. Жена му го подканя да тръгват, но той не реагира. Тогава тя разбира, че нещо не е наред и уплашена излиза на пътя, за да потърси помощ. Спомените му от този епизод са, че е чувал гласовете на хората около него, но е бил, като препариран, неспособен да говори и да се движи, като в безтегловност. Осъзнава какво се е случило едва на другия ден в болницата – получил е инсулт. Разбира, че не може да говори и да чете. Движенията му се възстановяват бързо, още на следващия ден от приемането му успява да стане, но за говора му трябва повече време. Казва, че е получавал подкрепа от близките и докторите, но и сам си е давал кураж. Спомня си, че когато е бил сам в болничната стая се опитвал да си спомни и назове градовете по линията Варна – София. По-късно се захваща и с четене, като започва с произведенията на любимия си автор – Йовков. Постепенно говорът му се подобрява, но разказва, че непосредствено след изписването му от болницата, излизайки на разходка умишлено избирал маршрутът му да минава по глухите улички. Така вероятността да срещне познат и да се налага да говори бил по-малък.

Сега говори добре и се затруднява рядко в намирането на подходяща дума. Не обича да споделя, че е преживял инсулт. Знаят само най-близките му. Не е казал дори на своя братовчедка, на която преди да му се случи това, ходел да помага за градината. Той продължава да ѝ помага, когато го помоли. Не обича да го съжаляват. Смята, че хората не се интересуват от чуждото нещастие. Чувства се удовлетворен от степента, до която се е възстановил и е благодарен за това, че може да общува и работи отново.

Вярва, че ще се подобрява още и не спира да полага усилия. Ходи често в местната библиотека и чете много за здравословните начини на хранене и живот. Завърнал се е към обичайните си ангажименти с дръвчетата. Може би това, което е променил в него инсултът е желанието му за прекомерни натоварвания. Сега той мечтае да може по-често да ходи в планината – любимото му място. Копнее за излети сред природата и със семейството.

На въпроса дали все още минава по глухите улички се смее и казва, че е станал малко непукист.

Това бяха техните истории, а твоята каква е? Щастлива ли е, или освен, че нямаш време, нямаш и вяра, а понякога силите те напускат?
Усети ли силата от техните истории? Тази, с която са запратили всичките си гордост и предразсъдъци в девета глуха и, с която са се захванали да четат детските книжки. Тази сила, с помощта на която не хленчат, не се оплакват, а намират за какво да благодарят.
Ние съвременните хора, може би позагубили връзка със себе си и с природата, изпадаме често в едно такова състояние на безсмислие. И колкото и да печелим и да успяваме, щастието все ни бяга или напред в бъдещето, или далеч, назад в миналото. Консумираме „пилешки супи” и „балсами за душата” - това сега е особено модерно, а после приятелят, който ни окуражава, го поглеждаме полу-възмутено, полу-отегчено, отвръщайки му: „Лесно ти е да го кажеш!”. Как смее той да принизява проблема ни до толкова лесно решение – едно просто ще се справиш. А от къде сила? От къде време, средства?!
Много въпроси – само един живот. А изводите най-добре да ги чуеш от вътрешния си глас, за да не си помислиш: „Да, лесно е да се каже.”

Афазията или неспособността за общуване чрез устната или писмената реч е следствие от мозъчна увреда – инсулт, силен удар в областта на главата и др. За преодоляването ѝ е необходимо да се пристъпи към терапия възможно най-скоро след установяването на проблема. Приобщаването на близките на пострадалия в терапията е важна. Потърпевшият би могъл да се включи и в групови програми за рехабилитация на умението за общуване. Това се явява и вид интеграция, тъй като ограничението в способността за общуване го поставя в изолация. Подходът към такива хора следва да бъде и индивидуален, защото до голяма степен подобряването зависи и от специфичните им характерови особености. Възстановяването често е бавен процес. Необходимо е търпение от страна както на терапевта така и на пациента. Такова би могло да се възпита чрез изработване на различни предмети, рисуване и други творчески техники.