Хелън Келър – "Най-високият резултат на образованието е толерантността."

Хелън Адамс Келър е американски автор, лектор и политически активист. Тя е първата сляпа и глуха личност, която завършва колеж. Нейното обучение представлява изключително постижение в образованието на хората с подобни увреждания.

Хелън Келър е родена на 27 юни 1880 г. в северозападната част на Алабама, Тъскъмбия, (САЩ). Баща ѝ е пенсиониран капитан на конфедерацията и редактор на местния вестник, а майка ѝ е образована млада жена от Мемфис. Когато Хелън е едва на 19 месеца, тя е засегната от неизвестна болест (има предположения за скарлатина или менингит), а след настъпили усложнения тя остава сляпа и глуха. Хелън е изключително интелигентна и се опитва да разбере средата си чрез докосване, мирис и вкус. Въпреки това, тя започва да осъзнава, че членовете на семейството ѝ комуникират един с друг чрез устата си, вместо да използват знаци, както прави тя. Усещайки движещите се устни, тя се разгневява, когато открива, че не може да се включи в разговорите. По-късно Келър пише в автобиографията си: „необходимостта от някакви средства за комуникация стана толкова неотложна, че тези изблици настъпваха ежедневно, понякога по часове.“ След няколко месеца Хелън се научава да усеща обекти и да ги свързва с думи, изписвайки с пръсти сигнали на дланта ѝ, да прави собствени изречения като подрежда думи в рамка.



Когато е 6-годишна след преглед при Александър Греъм Бел, той изпраща при Хелън 20-годишната учителка Ан Съливън от Института на слепите в ‘Пъркинс’, Бостън. Съливън е забележителен учител, тя остава с Келър от март 1887 г. до собствената си смърт през октомври 1936 г. По-късно Хелън определя този ден като нейния "рожден ден на душата". В началото отношенията им са белязани от затруднения и проблеми, но чрез търпение и твърда последователност, младата учителка най-накрая успява да спечели сърцето и доверието на детето, необходима стъпка, преди образованието на Келър да продължи.


Хелън Келър и Ан Съливан - обучение и приятелство, продължили повече от 50 години

Съливън започва със специални техники, разработени от първия директор на "Пъркинс", Самюел Гридли Хау. Тя включва и любимите дейности на Хелън и нейната любов към естествения свят в уроците. Малкото момиче се забавлява истински с тези „игри на пръстите“ – „Не правех нищо друго, освен да изследвам с ръцете си и да научавам името на всеки обект, който докосвах; и колкото повече се занимавах с нещата и научавах имената и употребите им, толкова по-радостно и уверено се разрастваше чувството ми за родство с останалия свят“ – пише Хелън. Много хора вярват, че любовта на Хелън към езика, нейната чудесна артикулация и елегантност като писател и оратор, са изградени върху тази основа.





През май 1888 г. Ан Съливън води Келър в училището за слепи ‘Пъркинс’ в Бостън, където започва един нов свят на приятелство, който очарова Хелън: „Присъединих се към малките слепи деца в тяхната работа и игра и непрекъснато говорех. С удоволствие открих, че почти всичките ми нови приятели могат да пишат с пръсти. О, какво щастие! Да говориш свободно с други деца! Да се чувстваш у дома си в големия свят.”



През 1904 година, когато Хелън е на 24 години, тя успешно успява да завърши колежа „Радклиф” и се превръща в първият глух и сляп човек в историята, който получава бакалавърска степен в изкуствата. След като развива умения, непостигани до този момент от хора с подобни увреждания, Хелън Келър започва да пише за слепотата (тема, която тогава е табу в женските списания, поради връзката на много случаи с венерически болести). Едуард У. Бок приема статиите ѝ за женско издание и други големи списания - The Century, McClure's и The Atlantic Monthly. През живота си Хелън написва и 12 книги, сред които: „Историята на моя живот" (1903), "Оптимизъм" (1903), "Светът, в който живея" (1908), "Моята религия" (1927), „Отворената врата“ (1957). През 1913 г. тя започва да преподава (с помощта на преводач), главно от името на Американската фондация за слепи, за която по-късно създава фонд за дарение от 2 милиона долара, обикаля и света няколко пъти, изнасяйки своите лекции. Съучредител е на Американския съюз за граждански свободи с американския активист за граждански права Роджър Неш Балдуин през 1920 г.



„Историята на моя живот“ (1903) е най-забележителната книга на Хелън Келър – историята на нейния триумф над глухотата и слепотата, която се превръща в символ на надежда за хората по целия свят. Романът е издаден, когато Келър е само на двадесет и две години - тя изобразява „дивото дете, което е заключено в тъмния и мълчалив затвор на собственото си тяло.“ С изключителна непосредственост авторката разкрива своите разочарования и гняв и отвежда читателя на незабравимо пътуване в своето образование и пробиви в света на комуникацията. Книгата остава поразително свежа и жизнена повече от век след първото си публикуване, тя е един „безкраен завет за непоколебимата воля.“



С кучето си Камикадзе, порода Акита, същата като на Хачико

Интересен факт е, че Келър посещава префектура Акита в Япония през юли 1937 г. Там тя научава невероятната историята за кучето Хачико и споменава пред местен жител, че много иска да си има куче от същата порода. Само месец по-късно Хелън се сдобива с новия си приятел, който носи името Камикадзе. Когато кучето ѝ умира от заболяване, ѝ подаряват неговия брат, на име Кенсан - това е официален подарък от японското правителство, който тя получава през юли 1938 г.




Обучението ѝ с Ан Съливън е пресъздадено като пиеса от Уилям Гибсън, носеща името „Чудодейката“, за „нейното посвещение, търпение и любов към едно дете, в капана на един свят на тъмнина“ – пиесата печели наградата „Пулицър“ през 1960 г. и впоследствие е превърната в филм (1962), който печели две награди на Академията.

С президента на САЩ - Дуайт Айзенхауер

Хелън Келър умира в съня си на 1 юни 1968 г. Тялото ѝ е положено до това на нейната спътница Ан Съливън. През целия си живот Келър посвещава енергията си на хуманитарни занимания, като се застъпва за икономическата справедливост, правата на жените и на хората с увреждания. Тя утвърждава правото си „да се чувства като у дома си в големия свят” и чрез красноречието и неуморимия си активизъм се бори за същото право от името на всички хора.



„Историята на моя живот“ – преводач: Правда Митева