"Виктория" на Майя Виткова е личен, откровен и красив филм

Не мога да мисля за „Виктория” като за поредния нов български филм. Няма да го сравнявам нито носталгично със соц-школата, нито с филмите от последните 26 години. Няма да изтъквам безкомпромисната режисьорска работа, отдадените актьорски изпълнения, нито съвършената му стилистика и технически качества.

Няма да направя всичко така, макар че е лесно и сравненията, неповикани, сами се появяват. Няма, защото „Виктория” не е българско кино. Този филм е световно кино.

„Виктория” е личен проект на Майя Виткова и това веднага се разбира, когато още с началните надписи става ясно, че тя е режисьор, продуцент и сценарист на филма. Щом някой творец се отдаде толкова многостранно на свой проект, това го прави неизменно личен, малко огледален дори. Огледален, заради начина, по който творците се изправят понякога пред произведенията си, като пред лични откровения.


Режисьор на филма е Майя Виткова (Maya Vitkova). Завършила НАТФИЗ с магистърска степен режисура, тя влиза в киното през 2008 г. като продуцент на „Източни пиеси” (Eastern Plays) на режисьора Камен Калев. През 2006 г. Майя Виткова, заедно със Светослав Драганов, е режисьор на документалния филм „Майки и дъщери” (Mothers And Daughters; 2006). Самостоятелен дебют в късометражното кино режисьорката прави със „Станка се прибира вкъщи” (Stanka Goes Home; 2010), чиято премиера е по време на 49th Cannes Critic’s Week. През 2011 г. Майя Виткова режисира „Моят уморен баща” (My Tired Father; 2011), чиято световна премиера е на 17th CFC Worldwide Short Film Festival в Торонто (Канада).



Особено за тези, които прекараха живота си между два строя, между несигурността и мечтите, между песните на площада и тихите опашки за хляб в 3 часа през нощта. И тези, които са поставени пред тревожното чувство, че са пропуснали нещо много важно. Мечтите си.

Той стана личен и за мен, заради централната си тема – отношенията между майките и техните дъщери, за това колко е трудно да бъдеш различен в семейната рамка. Във филма се долавя една крехка нишка на несигурността от идващата женственост, търсеща опора в майчината и в същото време – разграничаваща се от нея, лутайки се по своя път. Път на израстването, белязан с отчуждение, копнеж по близост, разминаване и намиране. Едно огледало за вечния поколенчески парадокс:



Защо моделите така злокобно се повтарят. Защо в желанието да не си като майка си, все повече заприличваш на нея. Можем ли са бъдем напълно различни, когато вече се чувстваме различни? Да избягаме от капана на тази цикличност и да имаме свой, лично свой живот, без призраци и комплекси?


Отдавна исках да гледам такъв филм, отдавна чакам да се появи интерпретация на тази така фина тема и очаквах със страх, как ще бъде развита във „Виктория”, докато дебнех, къде и кога ще бъде показана на широк екран. И макар да имам скромна практика в гледането на филми:




Защо трябва да отидеш на кино и да гледаш „Виктория”?


Режисьорският подход във „Виктория” представя темата майсторски, ерудирано и емоционално. Атмосфера, градена толкова внимателно, като изплитане на дантела, в която се вглеждаш във всяка бримка, всяка отделна те увлича с вещината си, но микога не губиш общата картина, защото този перфекционизъм не е визуален самоцел, а чиста проба кино майсторство. Резултатът е изкуство, което се разкрива силно и категорично, без колебание и компромиси. Между документалните кадри, описващи епохата, които докосват чувствителни струни в не едно и две поколения, екзалтираността и помпозността на партийния живот, между тях и личния свят на Боряна се крие огромна пропаст. Контрастът ражда вакуум, в който се обезсмислят мечтите, който необратимо разделя хората и почти не дава надежда те да се съберат.

Драмата като жанр обаче не изчерпва „Виктория”, защото я има и тази премерена доза магически реализъм, толкова фино изпипана фантазия, че нито за миг не избива в самоцелен арт хаус кино, в нищо незначещи абстракции и сюрреализъм. Тази сплав е едно от големите достойнства на „Виктория” и я прави истински модерен наджанров филм, съизмерим с най-големите постижения на независимото кино в момента. Затова „Виктория” е толкова високо оценен на тези форуми – това е филм, в който и да не си живял в комунизъм, и да не познаваш българската реалност, моментално схващаш и изтръпваш от силата на емпатията, която поражда в теб. И това е чисто човешко чувство.

Заради самата история – всеки филм тръгва по дългия път към зрителя с простичка история. На сценарно ниво „Виктория” е брилянтен: Боряна (Ирмена Чичикова) мечтае за Запада с такава сурова методичност, безкръвна и студена неотклонимост, че тя буквално не принадлежи на света си тук и сега. Отчуждена от майка си (Мариана Крумова), която сухо нарича още в началото: „Това не е майка, това е партиен член”, тя иска да избяга не само от строя, но и от миналото, и само там, някъде, Венеция, тя би могла да пие кока кола и да пуши без да се крие, животът от рекламите за нея означава свобода. Нежеланата бременност убива мечтите й от раз, а кадърът на залеза и тъжното пиано е съкрушително красив. Тя не желае това дете и го демонстрира явно, безскрупулно, но това никак не предизвиква отвращение, а напротив – объркването „да я харесвам или не?” е постигнато и емпатията на зрителя е събудена. С течение на филма, тя няма да задреме за секунда, а ще чертае спирали от образ на образ.

Виктория, нейното бебе (в ролята невръстната Катерина Ангелова), е родена без пъп и е обявена за бебе на десетилетието. Кръстник става самият Тодор Живков и тя реално е дете на Партията, а не на Боряна и Иван (в ролята Димо Димов). Липсата на пъп е обяснена компетентно от Живков като доказателство за правилната еволюция за идеала на комунизма: майките ще имат деца, които се развиват някъде другаде, а самите те могат да строят светлото бъдеще, без да се налага поколенията да имат тази така досадна връзка помежду си.

Това силно заявяване на завръзката – отчуждаването на Боряна от детето й Виктория (в ролята Дария Виткова), започнало още в утробата, е факт, медицински потвърден дори. Кърменето е невъзможно, бебето е изолирано, гушкано само от баща си. Признавам, като майка на бившо привързано кърмаче, тези кадри направо ми свиха сърцето. Поканена от бащата да бъде активна баба, майка й е жестоко прокудена, с почти изсъскани думи и ние знаем, че това бебе ще расте във враждебна обстановка с нелюбяща майка, майка почти чудовище. Емпатията расте обаче двупосочно – и към бебето, и към майката, защото режисьорката не демонизира образа й, напротив – в плача на Боряна при опита за кърмене като опит за сближаване се чете еднозначно отчаяние, в което се крие майчина горест. От друга страна, Боряна не спира да копнее по бягството и знаем, че тази нишка ще има своето развитие, очакваме го –

ще успее ли да избяга, да осъществи своята различност. Всъщност, единствената усмивка по лицето на Боряна в целия филм е точно в несръчния й опит за бягство. Но тя се връща в „нормалността”, която я задушава повече от всякога. И когато Боряна се отказва постепенно от мечтите си, дали ще намерим съчувствие за слабостта й? Още един отговор, заради който филмът притегля до финала.



Идват времената на Промяната. Глезената от Партията Виктория е принудена да се сблъска с реалността и внезапно осиротява. С отчуждена майка и постоянно отблъскван и пасивен баща, тя остава без истинското си семейство – Партията. Единствената й пъпната връв, до този момент свързана с телефон, чрез който може да говори с кръстника си по всяко време, истинската й пъпна връв е прекъсната. Виктория е принудена да се роди отново. И ако си мислим някак, че заради драматичните промени ще последва сближаване, напротив – Боряна очертава рязко границите на териториите на двете, които не бива никога да се пресекат. „Мамо...” промълвява Виктория на горската пътека, своеобразен коридор за нея в търсенето й на близост. Отчуждението се задълбочава, много мотивирано, много правдиво и няма грам съмнение –

тези две поколения няма да се срещнат скоро. И дали все пак ще се срещнат, въпреки разрива? Порасналата Виктория (в ролята Калина Виткова) е самотна тинейджърка на прага на своята женственост и там ни заварва развръзката на филма.

Така е устроено обаче човешкото сърце, че и в най-обръгналата от самота агония, отритвано и само дълбаещо пропасти, то винаги търси близост, натам го води инстинктът му. Така се случва и с трите поколения жени. На нито едно място Майя Виткова не си позволява да изведе морал, да отсече категорично и да отсъди. Напротив, режисьорският й майсторлък, защото това е в същината на добрата кино режисура, направлява емпатията за зрителите, разиграва я между всичките персонажи и не оцветява никого в силно контрастни тонове. Ние сме просто хора и всичко, което търсим, е любов, а пътят към нея е осеян с призрачни сенки и полутонове. И голямата драма в това е, че въпреки силата на копнежа, ни е трудно да осъзнаем, че ни трябва и доза кураж да се пресегнем към нея.





Заради чистата наслада от едно красиво кино. Изключителна бих нарекла стилистиката на „Виктория”. Тя има решаваща роля целите, които си поставя филмът, да се осъществят. Толкова изчистена от детайли, толкова минималистична и стилизирана, че освен последователността в изграждането първо да буди възхищение, но на втори план успешно изпълнява функцията си - тя е отличен декор на емоционалните отношения на персонажите. Майя Виткова и Рин Ямамура (художник на филма) не лишават филма от цвят и емоция, но ги оставят като редки оазиси, акценти. Контрастите във визията са преплетени майсторски, всичко има своето място и изпълнява своята цел. Изключителна и прецизна работа, мислена и концептуална!


Двете централни метафори всъщност са едно много смело решение. Защото те са така недвусмислено изведени, че трябва и да бъдат издържани докрай. Кръвта и млякото (кърмата) са соковете на живота, които ни свързват, гените, които текат в нас – родители, деца. Те са символ и на отчуждението, което идва от приемането на неизбежното – ние сме деца на своите родители, приличаме си и това няма как да се промени. Кръвта е ултимативната връзка, а млякото е изборът, в полза или не, на отчуждението. Двата символа са елементи на сложно изградени метафори, елегантно оформени и развити, без излишни абстракции и закърпени кадри. Всичко се нарежда плавно и води някак добронамерено, а не агресивно и експонирано, към емоционалните пикове и спадове.



Издържана, истинна атьорска игра, особено на трите актриси. Освен режисьорската работа, изпипаната атмосфера и прекрасната символика, за адмирации са трите актриси – Ирмена Чичикова, Дария и Калина Виткови (племенници на Майя Виткова). Мариана Крумова и Георги Спасов правят силни второстепенни роли, като особено сполучлив е екранният Тодор Живков, една сама по себе си амбициозна задача. Ирмена, Калина и Дария правят отдадени въплъщения, няма сянка от "игра" (много се изкушавам да направя сравнение с други нови филми по отношение на този огромен комплекс на преиграването и пренавиването). Диалозите (изкушението тук също е силно) са добре построени и изпълнени, химията, по-скоро отсъствието й, е напълно постигната. Ирмена е направо зашеметителна, особено в силната емоционална развръзка на дъжда от мляко, и дано хубавото в кариерата й тепърва да се случва.



Музиката, сърцето на един филм за мен, се движи в синхрон с героите, подчертава ключовите емоционални и сюжетни моменти и на някои места, направо приковава. Всичко дотук, както и техническите достойнства на „Виктория” – камера, звук, монтаж, ефекти, го правят един наистина световен филм и успехите му само може да го доказват:


“Виктория” е с широко международно признание:

Участие в над 70 международни селекции
Първият български пълнометражен игрален филм, избран за състезателната програма на най-значимия фестивал за независимо кино в света - Сънданс,
Първи в състезание в Ротердам,
Номиниран за международната награда за дебютен филм "Ингмар Бергман" в Гьотеборг,
Най-посещавана прожекция в рамките на Европейския филмов пазар в Берлин, в рамките на Берлинале,
Показан в Карлови Вари, BFI Лондон, Пусан,
Първо българско участие в състезателната програма на фестивала на американския филмов институт в Лос Анджелис - AFI Fest,
Първи в състезание на най-значимия фестивал за операторско майсторство в света Camerimage, Полша и много други
Носител на 9 международни награди.
Филмът е продаден за кино, ТВ, VOD и DVD разпространение в САЩ.

Най-важното - Отиди да го гледаш, защото "Виктория" тръгва по кината Всички знаем, че има талантливи творци, вълнуващи идеи, модерна кинематография, но и лошо разпространение, нулево финансиране и киното ни всъщност е един малък, но пък много разграден двор. Ако зрителите искат да гледат, няма къде, особено извън София. Така творците не получават обратната връзка, не се развиват и качествени продукции почти няма. Липсата на идеи и творческо развитие води до незаинтересованост, слабо финансиране и до близкия до нулата брой продукции на година. Затова отиди на някоя прожекция и се убеди сам:



От 18 декември 2015 г. можем да гледаме "Виктория" в нашите киносалони